Как изглежда една европейска вечер в Баня Лука? Може би е нещо такова:

Тъмнината се спуска бавно над долината на река Върбас, но не носи облекчение. Асфалтът около Градския стадион продължава да излъчва натрупаната през деня жега, сякаш градът диша през нажежените си улици. Въздухът е тежък и неподвижен, пропит с мирис на липи, прах и дим от скари по терасите край реката. По фасадите на сградите от времето на Австро-Унгарската империя още трептят последните оранжеви отблясъци на слънцето, а над крепостта Кастел небето бавно преминава от медно към тъмносиньо. Дори след залез температурата отказва да падне. Потта полепва по челата на хората, а от трибуните на стадиона се издига гореща мараня, която размазва светлините на прожекторите. Това е една от онези балкански юлски нощи, в които жегата не си тръгва, а просто сменя формата си. И тогава на терена излизат Борац и неговият предстоящ съперник, докато препълнените трибуни на стадион „Градски“ настървено скандират, очаквайки техният отбор да вземе следващия скалп.

Подобна картина ще видите на много стадиони в бивша Югославия и в Баня Лука няма да се случи нещо, което Левски да не е преживявал. Макар че ще срещне непознат отбор с много интересна и специфична история, както и любопитно настояще. За да го разберем, трябва да вземем машината на времето и да се пренесем, като начало, до 11 май 1988 г...

„И ето, това е гол! 1:0 за Цървена звезда“. В гласа на югославския телевизионен коментатор се долавя известна досада. Паднало му се е да коментира финала за купата, която носи името на маршал Тито. Мачът е специален, защото трофеят ще бъде връчен за юбилейния 40-и път, но малшансът е, че грандът Цървена звезда има твърде лека задача срещу втородивизионния Борац Баня Лука. Обсадата на вратата на тима от областта Крайна в сръбската част на Босна и Херцеговина е през целия мач, но попадението пада чак след като е минал един час игра. Всичко изглежда ясно.

„Голмайстор е Божур Матеич, струва ми се“, продължава да нарежда коментаторът и изведнъж прави пауза. Само той на стадиона, а и милионите драги телевизионни зрители, не е разбрал какво се случва. „Извинявайте, резултатът е 1:0 за Борац Баня Лука. Простете ми“, смутено казва той, защото вижда, че се радват футболистите в червени фланелки и сини гащета, а не тези с легендарните раирани екипи в червено и бяло.

Е, значително по-малка е грешката на голмайстора, който е Сенад Лупич, а самото попадение днес може да ви го опише всеки над 50-годишен жител на Баня Лука. Стоян Малбашич, един от защитниците на Борац, отнема топката в своята половина и тръгва напред по дясното крило. Усеща болка, защото играе с контузия и заради това подава на Амир Дургутович. Крилото напредва и решава да центрира. Топката прелита над защитата на Звезда, а вратарят Стоянович остава на голлинията. Посрещната е с глава от Сенад Лупич, който я изпраща в мрежата.

Борац се затваря в опълченска отбрана до края, а Цървена звезда изпуска и дузпа в 81-ата минута чрез Писки Стойкович. Дузпата е скандална и реферът е освиркван от почти целия стадион на вечния враг Партизан „ЮНА“, който е домакин на финала.

Така Борац Баня Лука триумфира на 11 май 1988 г. с купата, като става единственият втородивизионен тим в историята на някогашна Югославия, печелил трофея. Това се случва по героичен начин с цели 13 мача до финала, като този масов турнир е протекъл с участието на цели 5888 отбора от различните югославски републики. Особено драматични са победите на Борац срещу Осиек и Спартак Суботица, но най-вече митичният обрат срещу Войводина с 6:1, след загуба в Нови Сад с 0:3.

На следващия ден целият град се изсипва на площад „Крайна“ в Баня Лука и скандира „Купата е наша!“, докато играчите показват старинния трофей от площада пред кметството. Това е легендарният момент в историята, който променя съдбата на Борац, съперникът, отреден от жребия като първи за Левски в започващите през юли квалификации в Шампионската лига.

Ако превъртим времето с 37 години напред, днес Борац Баня Лука е добавил четири шампионски титли на Босна и Херцеговина, както и още една национална купа. Там някъде в офисите на клуба се намира и още един легендарен трофей – Купата Митропа от 1992 г., този славен предшественик на европейските турнири преди Втората световна война и силно маргинализиран след тяхното появяване.

Машината на времето може да спре и през миналото лято, когато започна пътят на Борац към убедително спечелената титла, подобно на тима на Хулио Веласкес. Месеци след огромния успех в Лигата на конференциите, където Борац беше достигнал до осминафинал, загубен драматично от Рапид Виена след продължения във втория мач, се очакваше началото на новото европейско приключение. „Жертвата“ трябваше да бъде ФК Санта Колома от Андора. А добрата новина бе, че огромната топлинна вълна над Босна беше приключила.

Ден по-рано буреносни облаци бяха преминали над долината на Върбас и бяха отнесли натрупаната юлска мараня. Вечерта около Градския стадион беше свежа за сезона, небето – чисто, а въздухът добавяше мирис на мокра земя и река. Нищо не подсказваше, че предстоящите деветдесет минути ще се превърнат в една от най-мрачните европейски нощи в историята на Борац. И ще отключат серия от драматични и дори трагични събития.

На следващата сутрин вестниците в Босна не говореха за загуба. Говореха за срам. „Невиждана бъркотия“, пишеха едни. „Най-големият позор на босненския футбол“, отсичаха други. Само преди няколко месеца Борац бе сред сензациите в Европа, а сега бе превърнат в символ на една от най-шокиращите вечери за Босна в европейските клубни турнири. В Баня Лука не се усещаше жегата от предните дни, а нещо по-тежко – унижението, останало след онова 1:4 срещу скромния съперник от Андора.

Босненците отидоха на реванша в Пиринеите с идеята да се опитат да стигнат до малко вероятен обрат и почти успяха. В 69-ата минута вече бяха останали с човек повече, след като Ферейра от Санта Колома беше изгонен заради втори жълт картон при нарушение пред наказателното поле. След последвалото изпълнение на свободен удар натурализираният македонски национал Ерера откри резултата с удар извън наказателното поле. Но силите на Борац стигнаха до само още един гол, победа с 2:0 и отпадане. „След това болезнено отпадане и дълга безсънна нощ, реших, че трябва да си тръгна“, обяви при пристигането си в Баня Лука сръбският треньор Младен Жижович, човекът, постигнал историческия успех в европейските турнири. Към него нямаше упреци, а само благодарности при неизбежното поемане на отговорност. „Благодарим му за историческите успехи“, написа сайтът на Борац.

Няколко месеца по-късно Жижович пое сръбския Раднички Крагуевац, но успя да го води само в два мача. Или по-точно един и още... 22 минути. В средата на първото полувреме при гостуването на Младост Лучани Жижович колабира до тъчлинията, а след това и почина в болницата от сърдечен удар. И до днес всички са предпазливи, когато говорят за този инцидент, като се знае, че Жижович не е имал никакви оплаквания и никакво напрежение след напускането на Борац. „Младен ни донесе моменти, които никога няма да забравим и той завинаги ще е част от историята на клуба ни“, коментираха в Баня Лука след трагичния инцидент.

Наследството на Жижович се пази и днес, а треньорът, който застана на мястото му и ще води отбора срещу Левски, се казва Винко Маринович. Макар и роден в австрийската столица Виена, Маринович е свързал живота си с клуба от Баня Лука. Като играч е един от тези, които печелят Митропа Къп през 1992 г., а две от четирите титли (2024 и 2026 г.) са постигнати под негово ръководство при трите му престоя начело.

Той е запазил гръбнака на тима на Жижович и опитът е едно от големите достойнства на днешния тим на Борац. Осем от тези, които играха през пролетта на 2025 година в двубоите срещу Рапид Виена от осминафиналите на Лигата на конференциите и днес са в състава. Като опитът в Европа, както изтъкна един от ветераните Сърджан Граховац след изтеглянето на Левски в Шампионската лига, е голямото предимство на отбора преди двубоите с българския първенец. „Много от момчетата са се справяли и с далеч по-силни отбори в Европа“, коментира Граховац, един от въпросните „оцелели“ от славния сезон в Европа футболисти.

Както предимство обаче въпросният „опит“ може да се окаже и един от огромните подводни камъни. Факт е, че тимът на Борац може да бъде определен като „застаряващ“ и тук се крие обяснението за специфичния стил на игра, описан от бившия защитник на Левски Патрик-Габриел Галчев като „силов футбол с много грубости“. Галчев беше част от тима на Железничар Сараево през втората част от миналия сезон и има достатъчно впечатления от съперника на Левски.

В идеалните единадесет през миналия сезон има само една въпросителна и тя е редуването на Каролина от Кюрасао и испанеца Паскуал като партньори на Якшич в центъра на защитата. В зависимост от това играчите над 30 години в състава на Борац са шест или седем. Това означава, че Левски може да очаква срещу себе си типичен отбор от „старци-разбойници“, които компенсират качества като бързина и издръжливост с физически сблъсъци, особено в средата на терена. Именно там те могат да бъдат надиграни категорично от Левски с характерните динамични действия на играчи като Бурас, Търдин, Сула, Евертон Бала или Митков.

Борац залага на схемата 4-2-3-1 или както се изписва в много случаи – 4-3-3. Вратарят Младен Юркас, който е на световното с тима на Босна, със своите 18 години е единственият млад играч в титулярния състав. Интересното е, че неговата съдба прилича много на тази на Митко Иванков, дебютирал за Левски в неуспешните европейски сблъсъци с Олимпия Любляна през 1996 година, за да стигне до капитанската лента, а през 2010 г. да се превърне и в най-резултатния европейски вратар в историята.

Юркас застана на вратата в срамния първи мач срещу Санта Колома, след като преди това беше играл няколко пъти в незначителни двубои и оттам насетне титулярното място беше неговото. Срещу Левски обаче се очаква да пази македонецът Дамян Шишковски.

На десния фланг на отбраната е сръбският десен бек Виктор Роган (23 г.). Той е продукт на известната школа на белградския Рад, а след това е преминал и в други популярни столични академии – тези на Партизан и Чукарички. Не успява обаче с опита си за пробив в белгийския Дийнзе, който има финансови проблеми и фалира. Роган пък се завръща на Балканите с екипа на Борац. Любопитното е, че той е минал през юношеските национални отбори на Сърбия, но така и не успява да стигне до първия отбор или забележителен пробив в големите първенства.

Лидер в отбрана е 30-годишният Неманя Якшич, който е и втори капитан на тима. Той е косовски сърбин, роден в Прищина. Играе обаче четири години в словенския Браво заедно с Гашпер Търдин от сините, като двамата са лидери на тима. Търдин е капитан, а Якшич е най-честият му заместник с лентата.

Негов партньор в отбраната най-често е националът на Кюрасао Юрих Каролина (27 г.). Той може да играе и като ляв бек, а в Босна се озовава през лятото на 2024 година от полския Миедз. По онова време Каролина е национал на Кюрасао, но след това постепенно отпада от състава на Дик Адвокат. За последно той беше на пейката в две квалификации за световното през миналата година без да се появи в игра и съответно не попадна в сметките за Мондиала.

През тази зима в тима дойде испанецът Адел Паскуал (30 г.), който беше впечатлил в друг босненски тим – Рудар Приедор. Най-общо Паскуал е играч, подобен на тези от латинската колония в Берое. Имал е кариера в нискоразредни отбори от родината си без особен успех и е потърсил шанс да припечели в чуждо първенство.

На левия фланг е македонският национал Себастиан Ерера (31 г.), роден обаче в Колумбия. Той прави име в Скопие с екипа на Работнички, където идва през 2015 година от Депортиво Перейра. После кариерата му преминава през МТК в Унгария, кратко завръщане в Северна Македония с Брегалница Щип и 6 месеца в кипърския Докса Катокопия преди да подпише с Борац Баня Лука през лятото на 2023 година. Именно доброто представяне в Европа с Борац води до там в Македония да се сетят отново за него и неочаквано селекционерът Гоце Седловски да го повика за баража с Дания през март тази година, загубен с 0:4. Ерера обаче се оказва титуляр на левия фланг на отбраната, включително в последния мач срещу Босна (0:0 като гост) в края на май. Любопитното е, че в един от трите си мача за Северна Македония играе на терена заедно с Никола Серафимов от Левски.

Лидер на тима и негов капитан е дефанзивният халф Сърджан Граховац (33 г.). Той е истинска легенда за Борац, след като е роден в Баня Лука и кариерата му тръгва оттам. През лятото на 2014 година е продаден на Рапид Виена, а там става и национал на Босна. Така е забелязан и от Станимир Стоилов, който през март 2017 година го взема в Астана под наем. „Притежава добра техника и изпълнява хубаво статичните положения. Иначе е малко бавен“, казва за него Мъри. В края на 2017 година Граховац е откупен от Рапид, но Стоилов поема няколко месеца по-късно националния отбор на Казахстан и босненският халф е даден под наем на Риека. После се връща в Рапид Виена, минава през Ризеспор и в края на летния трансферен прозорец през 2023 година се прибира в Баня Лука. Печели две титли с Борац и е основен играч при европейските подвизи.

Юношата на Партизан Милош Йойч (34 г.) е моторът на тима и връзката между отбрана и атака. От него започват преходите и той си партнира много добре с Граховац, а опитът му от Бундеслигата с Борусия Дортмунд, където е известен като „жокер от пейката“, и Кьолн, допълнен с престой и в Истанбул Башакшехир, го правят ключов за Борац през последния сезон. Той пристигна в последните дни на трансферния прозорец миналото лято след престой в испанския Кастельон.

Офанзивният халф Стефан Савич (32 г.) е третият опитен играч в средната линия. Той е австриец, роден в Залцбург в семейството на емигранти от бивша Югославия. Някои го бъркат с черногорския бранител със същото име, но Савич е значително по-скромен играч, започнал в Ред Бул Залцбург и минал през множество средни и нискоразредни европейски клубове. Има и опит в юношеските национални отбори на Австрия, без да стигне до представителния тим. Той обаче се оказва находката през лятото на 2024 г., която помага на Борац в незабравимата европейска кампания в Лигата на конференциите. Офанзивен халф, понякога играе и като свръзка.

Високият Дамир Хрелия на дясното крило е един от младите играчи в тима със своите 24 години. Смятат го за „тихия доставчик“ на голове заради множеството асистенции с центрирания, а ръстът му е причина успешно да играе и като втори нападател, когато се налага.

Амер Хирош (30 г.) успя да спечели титулярното място на лявото крило през последния сезон, след като дойде от Железничар Сараево преди година и половина. Той е юноша на сараевския гранд, впечатлил с престой в Хърватия (Осиек и Шибеник). С Осиек през лятото на 2021 г. играе и в двата мача от квалификациите на Лигата на конференциите срещу ЦСКА (1:1 и 2:4).

На върха на атаката е Лука Юричич, 29-годишният босненски нападател, който има и хърватски паспорт. Юричич стана голмайстор на местното първенство през миналия сезон с 27 попадения, което е сензационен резултат. Това обаче е единственият случай, в който той е преминавал котата от 20 гола в шампионата през един сезон. Преди това постига 17 с Пюник през 2022-23, а след като през лятото на 2023 г. вкарва 3 попадения на естонския Транс и шведския Калмар в Лигата на конференциите, ЧФР Клуж го купува за 200 000 евро. Там обаче бележи само два пъти и след завръщане под наем в Пюник миналото лято пристига в Баня Лука със свободен трансфер.

Опитният, но застаряващ тим на Борац е нещо, с което в клуба са наясно и заради това селекцията след края на сезона беше насочена главно към млади футболисти. Пет от седемте нови имена през това лято са под 20 години – Джордже Бурнякович от Козара (централен бранител), Ерик Ридян (ляв бек от Славен Белупо), Данило Вуйчич (халф от втория тим на Борац), Амар Милан (ляво крило от Вележ) и Стефан Марчетич (нападател от Рудар Приедор). Опитният испанец Дани Ромера, нападател от същия Рудар Приедор, и 30-годишният хърватин Анте Рогулич от хърватския Диошгьор допълват селекцията.

С тях обаче чудеса едва ли могат да се постигнат за толкова кратко време и очакванията за сензационен успех срещу Левски не са особено големи. Но пък Борац е показвал, че винаги може да обърка сметките. Още от онзи финал през 1988-а...

Subscribe now

Ако харесваш моите текстове и четива, можеш да подкрепиш работата ми с еднократно дарение.



👉 Дарение чрез карта (Stripe) — избери сума по желание.

👉 Дарение чрез Revolut — избери сума по желание.

Твоята подкрепа ми помага да отделям повече време за качествено и независимо футболно съдържание. Благодаря ти!

НЕ СЕ ПРИЕМАТ ДАРЕНИЯ ОТ ХАЗАРТНИ КОМПАНИИ!

Футболът е жестока игра, както отбелязаха, при това за пореден път, повечето коментатори след финала между ПСЖ и Арсенал в Будапеща. И като жестока игра нейната най-голяма клубна сцена, Шампионската лига, беше подготвила за новия шампион на Англия само едно: болка.

Този финал беше особен заради имената на участващите отбори и тяхната история.

Историята и статистиката предполагаха само и единствено агония за Микел Артета и неговите играчи. И те трябва да са го знаели от самото начало, както отбелязва в коментара си лондонският вестник „Обзървър“. Или казано по-конкретно:

„Не само заради сцената, или залозите, или качеството на опонента им, а защото целият им горчив опит в Шампионската лига ги е научил, че няма друг начин. Този турнир е карал Арсенал да страда. Но никога не ги е карал да страдат така.“

Read more

Шегите и анекдотите около името на Унаи Емери добиха отново популярност след спечелването на Лига Европа с Астон Вила в Истанбул. Най-популярният от тях е дело на английския селекционер Томас Тухел. Той е човекът, „предложил“ преди години трофеят да носи името Унаи Емери. Това се случва през 2021 година в навечерието на мача за Суперкупата на Европа между неговия Челси и Виляреал.

След победата над Фрайбург с 3:0 фактите в подкрепа на подобно твърдение са още по-красноречиви. Емери е участвал в 6 от последните 13 финала с 4 различни отбора и е печелил купата цели пет пъти. Единственият му неуспех е свързан и с другия лаф от 2019 година, който беше малко позабравен: „Ако има някой, който може да спре Унаи Емери да спечели Лига Европа, това е Арсенал!“

Read more

Година по-рано треньорът е започнал да преследва един бразилски талант на име Ронал…

Read more

Левски много често е имал страхотен малшанс при жребия в европейските турнири, като това да срещне Милан на тримата холандци Ван Бастен, Гулит и Рийкард седмици след триумфа им на Евро’88 и в първия мач на „росонерите“ от цялата славна епопея под ръководството на Силвио Берлускони. Но не по-малък малшанс е бил този да срещне през 1980 година сегашния си съперник АЗ Алкмаар, който тогава носи името АЗ’67 и е започнал най-великия сезон в историята си.

Малцина извън Ниската земя могат да си дадат сметка какво постига отборът от областта Заан в онзи сезон, когато среща Левски. Може би за значението на спечелената в края шампионска титла говори фактът, че за 44 години между 1964 и 2008-ма това е единственият случай, при който някой отбор успява да разбие монопола на голямата тройка Аякс, Фейенорд и ПСВ Айндховен и да грабне златото. Впрочем през 2009 г. отново го прави АЗ Алкмаар. Отборът от 1980-81 обаче е наричан „Невъзможният шампион“, независимо че по пътя към титлата вкарва повече от 100 гола, губи само един мач, а като бонус взема купата на страната с 3:1 на финала срещу Аякс и играе финал в купата на УЕФА.

Стореното от АЗ’67 Алкмаар прилича на приказката за Пепеляшка, която от време на време става кралицата на бала. Историята обаче се случва в Северна Холандия, както тогава се нарича Нидерландия, а в основната са парите на двама братя, които са се замогнали от бизнес с продажбата на перални машини.

Read more

“Няма нужда нито нещо да подобряваме, а още по-малко да спрем да правим друго, само защото сме стигнали до финала!“ Думите са на Елтон, капитанът на Брага в навечерието на най-великия момент на съперника на Левски в европейските турнири. През 2011 година Брага достига финал в Лига Европа в Дъблин, който губи от съседа Порто с 0:1. Онази вечер на „Авива …

Read more

“Абе, какво беше това. Тия просто ни убиха“, ми казва Румен Пайташев, един от известните български футболни журналисти в краткия среднощен анализ в Мюнхен на случилото се няколко часа по-рано във финала на Шампионската лига. Той е видял много и няма как краткото му обобщение да не е респектиращо за мен, макар че моята интуиция този път е била безгрешна и настоятелна. ПСЖ е твърде силен, за да загуби този финал, независимо от спортния дух на Интер, който е без паралел в целия свят.

Румбата има симпатии и към Интер, освен тези към Левски, а двамата делим един покрив през нощта в баварската столица. Или това, което е останало от въпросната нощ. Аз тъкмо съм затворил лаптопа и съм написал текста си за „Тема Спорт“, но емоциите преобладават и зная, че е още рано, за да осмисля видяното. А още по-малко да разбера какво се е случило извън моя малък свят на футболното възприятие, който тепърва ще се разшири от съвкупността от други малки светове в следващите дни.

И доказателство за това колко бързо се променя светът (а и възприятията) ще получа буквално в следващите часове. На прибиране към квартирата минавам през метростанцията „Щигълмайерплац“, точно срещу бирената градина на една от най-известните местни марки „Льовенбрау“ и в непосредствена близост до „Кьонигсплатц“, широкото пространство, където феновете на ПСЖ без билети трябваше да проследят мача. Но превърнало се в поредното претъпкано място с голям екран като всички други в Мюнхен заради огромния брой футболни туристи, пристигнали за мача.

На метростанцията има ескалатор и е полунощ, като е сравнително пусто. Оказва се, че само след 4 часа, преди зазоряване, всичко се е променило, както и европейският футбол, на чийто най-голям трофей има гравирано ново име. Открил съм, че трябва да се върна точно там, защото наблизо е мястото, откъдето тръгват и автобусите за летището в Меминген, превърнало се в основна отправна точка от пътуващите от и за България заради нискотарифни линии.

И се оказва, че трябва да ползвам същия ескалатор, защото баварците са измислили това те да бъдат двупосочни в зависимост от коя страна има в момента нужда от тях. Само че ескалаторът е различен. На него са поставени десетки стикери в продължение на цялото разстояние от около 100 метра. Те са два вида: едната е лого на УЕФА и по-точно на кампанията и че се грижи за футбола. Другото е лицето на Насер Ал-Хелаифи, шефът на ПСЖ от страна на Катарския Инвестиционен Фонд и е задраскано така, както на Наско Сираков в кампания срещу него от фенове на Левски. Излишно е да подчертавам, че вместо „УЕФА се грижи за футбола“ пише, че „УЕФА се грижи за най-богатите“.

Read more

Финал в Мюнхен винаги е означавал ново име, което да се гравира върху купата. Нотингам Форест побеждава Малмьо ФФ през 1979 г. в мача, който слага началото на тази традиция. Това е и единственият случай, в който шампионът не се изправя срещу традиционен клуб и, обикновено, фаворит. После през 1993 година Марсилия на Бернар Тапи печели първата купа в европейския турнири срещу големия Милан на Силвио Берлускони. Това е и първото издание на Купата на европейските шампиони, брандирана като Шампионска лига. След още 4 години, през 1997 г., един от най-харесваните отбори на континента Борусия Дортмунд се справя с могъщия Ювентус на Марчело Липи. А през 2012 година Челси, воден от временния треньор Роберто ди Матео разбива сърцата на баварците след победата си с дузпи над местния Байерн.

Read more

Да не вземете са си помислите, че с понятието „Спърси“ е свършено след случилото се в Билбао и спечеления трофей – първи в Европа от 41 години насам и изобщо от 17 сезона. В никакъв случай…

Read more

„Защо не си гледаш работата?!“ Това е един от обичайните завършеци на разговорите между Рубен Аморим, мениджърът на Манчестър Юнайтед и Сър Джим Ратклиф, най-богатият британец, собственикът на „Инеос“ и съсобственик на „червените дяволи“. Дали ще го каже единият или другият от двамата, няма значение. Дали ще е в зачестилите телефонни разговори между двамата или пък в „Уотсъп“ групата, където са и още няколко важни човека в структурата на клуба, няма никакво значение.

Read more

Хари Кейн вече го направи. Знаменитият бивш нападател на Тотнъм най-накрая сложи край на прокобата, свързана с това, че не е печелил трофей. Даже не точно прокоба, а лавина от подигравки. Защото в крайна сметка Кейн достигна до точката, …

Read more

Нощувките и пътуванията са ясни, но в крайна сметка основата на един мач са билетите. Или пък не е така? Европейските финали са съвсем друга работа и могат да накарат хиляди хора да тръгнат към града-домакин само за да бъдат близо до своя отбор. Твърде често това е преживяване веднъж в живота и не е най-важното да бъдеш на трибуните.

Клетата Испания обикновено случва на финали, които се превръщат в истерия и още с обявяването на афиша за Лига Европа със сблъсъка между Тотнъм и Манчестър Юнайтед истерията се отприщи. Но, както личи в последните дни, този мач може да бъде и повратен момент, така както се случи в началото на сезона в турнирната фаза с мега сблъсъка Милан – Ливърпул.

Read more

„Аз съм Мустафа и ще бъда вашия домакин!“

В крайна сметка Airbnb се оказва единствената прилична възможност, когато започвам да търся настаняване в Билбао. Хотелите са абсолютно невъзможни. Или са резервирани отдавна (а е само февруари и то началото), или цените са започнали да стават стряскащи от между 500 и 1000 лева на вечер за доста елементарни битови условия.

Когато се заравям в Airbnb, както и в картите си давам сметка за един детайл, който не съм съобразил предишния път в Билбао поради липсата на време. Малките градчета Баракалдо, Сестао, Португалете или Гетчо, откъдето е някогашният славен тим Аренас де Гетчо, който е печелил дори Купата на Испания, всъщност вече са част от метрополията на Билбао. Тоест ако видите тези отбори в третото ниво на испанския футбол (или четвъртото) – това са местни дербита, бих ги нарекъл градски на Билбао.

И не само това. Например Португалете, който е вече на устието на река Нервион почти на брега на океана и само на 15-20 минути с метро от стадион „Сан Мамес“. Или се явява нещо като софийските квартали „Люлин“ и „Младост“.

Read more

Сравненията бяха неизбежни. Все пак отборът на Ариго Саки, с тримата холандци Ван Бастен, Гулит и Рийкард като емблема, беше наречен „Безсмъртните“. А кой беше и Фабио Капело, избран да замени Саки? Да, известен футболист през 70-те. Но главно на Ювентус. В Милан беше завършил кариерата си, измъчван от контузии. След това беше работил в юношеската му школа. Водил за малко тима при идването на Берлускони, а после изтеглен, или по-точно трудоустроен, както казваха вестниците, в компанията на шефа „Фининвест“.

Капело трябваше да възроди Милан, но по различна формула. Берлускони беше решил да развърже кесията, а променените ограничения за броя на чужденците му даваха и различни възможности. Вече не бяха само тримата холандци, а после, постепенно един след друг, и Папен, Савичевич, Бобан, Брайън Лаудруп, Радучою и Десаи. Имаше обаче една подробност и тя бе, че само трима от всичките можеше да бъдат едновременно на терена, а останалите – най-често на трибуните. Проправяше си път и понятието „ротация“, но то звучеше много объркано, защото публика и медии не можеха да си представят как огромното его на големите звезди ще понесе резервната скамейка или удобните седалки по трибуните.

Берлускони обаче гледаше по-далеч напред и времето щеше да го потвърди като огромен визионер. Капело щеше да се окаже точният избор, а времето във „Фининвест“ съвсем нямаше да се окаже трудоустрояване, а безценно училище за мениджърски качества, които къдрокосият треньор щеше да използва в кариерата си и най-вече, за да може срещу „Безсмъртните“ на Саки да изпрати своите „Непобедими“ и да ги изпрати в историята сред най-добрите футболни отбори, съществували някога.

За Капело класирането на финала в Шампионска лига през 1994 г. беше обаче последният шанс да докаже, че доверието на Берлускони е оправдано. Той беше спечелил три пъти поред титлата в Италия, но макар и най-силното първенство в света по онова време, това не беше достатъчно. Единственото измерение за Милан беше европейският връх. Особено и при непрекъснатите сравнения от журналистите със Саки, който вече водеше националния отбор на Италия и очакваше световното в Щатите. Капело даваше най-доброто от себе си – дълга серия без загуби в първенството, титла с множество голове и разгромни резултати, но и такава след нея с малко попадения (36 в 34 мача) и непробиваема защита. В Шампионската лига обаче Милан беше излъган на финала от Марсилия и старата лисица Раймон Гьоталс през 1993 г., когато отиде като голям фаворит. А сега срещу него имаше подобен съперник – „Дрийм тимът“ на Кройф, Барселона със Стоичков и Ромарио, който тъкмо беше спечелил титлата в Ла Лига с цели 91 вкарани гола в 38 двубоя. Съвършеният сблъсък на два полюса и голям хендикап за Милан. Двамата най-добри защитници на „росонерите“, Франко Барези и Алесандро Костакурта, щяха да пропуснат финала заради наказание.

Какви шансове можеше да има тогава Милан? От другата страна Кройф и Стоичков бяха нещо средно между язвителни и подигравателни. „Разликата между двата отбора? – питаше реторично Кройф. – Ние купуваме Ромарио, а те Десаи. Това трябва да ви казва всичко.“

Стоичков: „Ще спечелим с голеада, сигурен съм, че победата ще бъде с повече от един гол. Милан няма състав като нашия, а освен това им липсват четирима футболисти, което е твърде много. Прилича на мача срещу Сампдория на „Уембли“ преди две години. Отново италиански отбори с много отсъстващи. Ще смятам за голям провал, ако пропуснем да спечелим.“

„Финалът изглеждаше като костюм, ушит по мярката на Барселона“, както отбеляза находчиво испанският вестник „Марка“, след края на двубоя. И тук идва едно „но“.

Но да върнем лентата два дни преди сблъсъка в Атина.

Read more

На 31 януари в ранния следобед отворих апликацията на мобилното си приложение, но не за да проверя на кое място е Левски и как се справя Хулио Веласкес, който все още беше в романтичния си период със „сините“. Не, отворих апликацията на „Booking“, а малко след като я затворих ужасен, дойде ред нa “Airbnb”.

Защо точно тогава? Излезе схемата до финала в ев…

Read more

В сряда сутрин футболният свят се е събудил с усещането, че предната вечер е видял мач за историята. Футболната Италия е част от този футболен свят, но със спецификата на своите сутрешни ритуали. С хилядите кафенета, сред звука на потропващите чаши ристрето и разгръщането на…

Read more

Колко ли може да се промени светът за 6 дни? В европейските турнири това е много трудно и когато става дума за елиминация в два мача първият мач е много показателен. А след шестте гола на хълма Монжуик над Барселона, великото шоу на Ламин Ямал и неочакваното извисяване на Барселона, светът има какво да очаква, притихнал напрегнато.

Има обаче няколко разлики. Първата е, че хладният „Монтжуик“, както наричат Олимпийския стадиона в каталунската столица, няма нищо общо със „Сан Сиро“ и неговите отвесни трибуни, кипящи от страст. Изглежда като случайност, но винаги когато съм присъствал там на мач на Интер, нерадзурите са правили обрат в последните минути. И да ви кажа: не е случайност. Това е природата на „Сан Сиро“, когато там играе Интер. Място, което няма аналог в света със спортната страст и култура на публиката, която сама може да обърне резултата в абсолютно всеки мач. Никак не е случайно, че Барселона е спечелил там само две от 8-те си гостувания (при 4 загуби и 2 ремита), без да има значение какви великолепни футболисти е имал.

Read more

Светът онемя. Италия също онемя. Но по друг начин.

Това 3:3 между Барселона и Интер възхити всички, които обичат футбола. Разбира се и италианците, макар че там нещата просто изглеждат по различен начин. Обяснява го „Гадзета дело Спорт“: „Депресираният от три мача без гол отбор на Интер, оставен от всички да умре, но в крайна сметка излязъл преобразен с футбол, който не е технически шедьовър, но изчистващ всичко останало от душата. Вярно е, че Барселона създаде повече (например 9 на 3 удара), даде красотата в мача, но красота има и в съпротивата и страданието.“

Read more

В някои случаи е най-добре да се започне от статистиката. Между Барселона и Интер тя е доста красноречива. Барселона е спечелил половината от 16-те мача досега (8), при 5 равенства и едва 3 успеха за италианците. В Испания балансът е още по-впечатляващ. До петте поб…

Read more

Сякаш английските журналисти се бяха наговорили. Но пък и те са твърде консервативни и демонстрират изпитани от времето навици, когато са изправени пред изпитание. „Повален, но не и отстранен“, или на английски “Down, but not Оut”. Това, което липсва е само чаша чай.

С моята чаша димящо кафе сутринта откривам, че заглавията на всички солидни английски вестници за мача, който техният Арсенал загуби с 0:1 срещу ПСЖ, са сякаш писани под индиго. „Таймс“, „Гардиън“ и „Дейли Мейл“ са намерили една и съща точна и едновременно с това популярна фраза, която да опише настроенията след случилото се на „Емирейтс“ във вторник вечерта. И в нея се съдържа повече надежда, отколкото присъствие на някакви солидни аргументи. Хайде, таблоидите ги оставяме настрана. Те просто трябва да предизвикат внимание и да грабнат окото с някакво словесно откритие, каквото не липсва и сега. „Дейли Мирър“ обира аплодисментите ми с подходящо тълкувание на абревиатурата PSG (ПСЖ) – “Paris Silence Gunners”, или „Париж смълча артилеристите“.

Read more