Беше удивително преживяване за мен. Но съвсем не съм предполагал неговата фундаменталност.
Лятото на 2016 година и огромна жега. Бях тръгнал с автобус за Букурещ, за да гледам Стяуа срещу Манчестър Сити от плейофите на Шампионската лига, а ден по-късно и Астра Гюргево срещу Уест Хем в Лига Европа. Естествено, причината бяха английските отбори и близкото пътуване до румънската столица.

Имаше и още нещо: няколко дни по-рано Пеп Гуардиола беше водил Манчестър Сити в първия си мач начело на този отбор, спечелен със скромното 2:1 срещу Съндърланд. Серхио Агуеро беше вкарал от дузпа след само 4 минути и практически беше решил всичко в мача като интрига около крайния резултат. Но начинът, по който се беше случила онази победа, бе предизвикал повдигане на вежди. Гуардиола трябваше да бъде художник, а не прагматик. Че чак и дузпа!

Ден по-късно вестник „Дейли Мейл“ в своето неделно издание беше описал Гуардиола като „слаб като молив и облечен в бяла риза и черна вратовръзка“. Не приличаше на образ на „месията“, още повече че описанието идваше и с констатации, че играчите на Сити имат затруднения „да се справят с новата култура на Пеп“. Ама какво да очакват тези англичани? Те са си несръчни във всичко!

Заради изброеното Букурещ трябваше да бъде сцена на премиера и вълнуващо преживяване! А като всяко такова, то започна с драматични обстоятелства.

Автобусът спря в Плевен и точно тогава ми се обади един от собствениците на Левски, Николай Иванов, с нещо средно между извинение за разигралия се фарс в управата на клуба към мен и предложение за бъдещето (четете по този повод поредицата за тези години в синия клуб). Фокусирах се в разговора и не видях суетнята, която се разиграваше на плевенската автогара.

Слизайки в Русе обаче, установих последствията. В багажното на автобуса беше останала една чанта и тя съвсем не беше моята. Шофьорът се суетеше и оглеждаше, сякаш очакваше някакъв куфар да се материализира от маранята наоколо. Така пристигнах в Букурещ само с дрехите на гърба си, за да се сблъскам с румънския хумор на моя приятел Флорентин Петре, бивш играч на ЦСКА, а днес помощник-треньор на Динамо Букурещ. „Щях да те оставя да се оправяш сам, ама дойдох да ти помогна с багажа“, каза ми той, докато се заливаше от смях.

Краткият лов на дрехи из центъра на Букурещ започна още по-нелепо. На първата пресечка по пътя към центъра се залях с „Кока-Кола“ от менюто на „Макдоналдс“, което си бях взел, за да хапна набързо. Едва издържах до първия магазин на популярна марка с множество дрехи, който срещнах по пътя си.

Това обаче беше нищо на фона на предстоящото. Обиколката ми на стадионите в Букурещ завърши с нещо като арест, единственият такъв в живота ми. Трябваше да снимам стадиона на Прогресул Букурещ, бившия Национал Букурещ, и по картата се озовах на един обикновен паркинг над една от трибуните. Там трябваше да се слиза до единия от секторите, но ми направи впечатление, че входовете са затворени с някакви телени огради с много ръжда по тях. Явно трябваше да заобиколя и да се насоча към отсрещната трибуна, която се намираше в ниското. А жегата беше невероятна.

На излизане обаче видях, че група военни върви точно към мен. Веднага през главата ми мина натрапчива мисъл, че ако на паркинга няма коли, а зад гърба ми има заграден стадион, много вероятно е въпросните военни да са се насочили към мен. А дали не съм направил нещо нередно, при положение че отсреща се намираше военното министерство на Румъния?

„Извинявайте, как бих могъл да стигна до стадиона...“, реших да изпреваря събитията с въпрос на английски. „Какво правите тук, това е забранена зона?“, строго отговори единият от тях, също на английски, и побърза да добави: „Трябва да дойдете с нас!“

Ами добре. Имаше една подробност и тя бе, че военните, очевидно патрул, вървяха до мен, сякаш бях арестант, но без белезници. Спряхме след малко до входа на някакво военно управление. Шефът на групата ми поиска личните документи и ги даде на някакъв друг, който влезе с тях в сградата. В този момент видях, че името на шефа е българско. Заговорих го на родния ни език, но той мълчеше. След това продължи пак на английски, явно за да разбират и останалите. „Какво правехте там?“ Обясних, че съм снимал. Той поиска да види какво, и видя небрежни фотографии на стадиона. „Изтрийте ги всички!“, заповяда той. Започнах пред него да трия една по една, а той гледаше настоятелно. „Тези вече са от стадиона на Стяуа, надявам се да не са ви проблем“, казах аз, продължавайки да бъда озадачен.

Обявиха, че е военна зона и че влизането и снимките са забранени. Дойдоха и с документите, били ми свалили данните. „Този път няма проблем, но внимавайте друг път“, каза шефът. Не пророни и дума на български — нещо окуражаващо или успокояващо. Бях снимал обикновен стадион!

Вечерта на мача абсурдите продължиха. Петре ми беше взел билет от треньора на вратарите на Стяуа, който бил негов приятел. Мястото беше чудесно, на една от дългите трибуни и на чудесна височина. Имаше и някаква хореография. Аз държах един черен найлон.

Когато всички вдигнахме по сигнал найлоните, останалите сектори започнаха да освиркват. Никой не разбираше какво става, явно трябваше да се освирква нещо, и румънците около мен също започнаха да освиркват това, което трябваше да се освирква, докато щастливо вееха найлони.

Разбрахме случилото се чак на следващия ден. Моят черен найлон беше част от кантовете на огромна буква „Д“. Целият надпис на хореографията гласеше „Давай, Динамо!“. И до днес това е най-голямата шега, която фенове на друг отбор са си правили със своя вечен съперник. Тези на Динамо се свързали с боса на Стяуа Бекали и му обещали безплатна хореография срещу ангажимент да работят при преференциални цени за в бъдеще. Били работили с отбори като Борусия Дортмунд. Той се вързал, а никой не погледнал каква ще е хореографията.

Естествено, мачът остана в историята на балканския футбол с този инцидент. Но на терена се случваше още нещо. Явно в Манчестър Сити бяха започнали да разбират идеите на Пеп, изпънат като молив на тъчлинията. И записаха убедително 5:0 в турнира, чийто апогей също щях да видя с очите си – през 2023 година Сити най-накрая стигна до мечтания сребърен трофей с големите уши.

Това в Букурещ беше началото на същинската работа на Гуардиола и фактическата премиера на това, което предстои. То беше много различно за несръчниците в небесносини фланелки, които още не бяха заприличали на голям клуб. Все пак служители в базата на клуба продължаваха да получават по имейла обедното меню в ресторанта и това беше най-вълнуващата част във всекидневието им.

Испанецът, от когото вече бях достатъчно респектиран като от гений, ме беше впечатлил по-рано в Мюнхен, където имах едно от най-хубавите си футболни преживявания – летния турнир на „Ауди“ с Тотнъм, Байерн, Реал Мадрид и Милан. Четири колосални мача в два дни без напрежението на големите състезания. По-важното обаче е, че видях Байерн такъв, какъвто не съм си го представял. Червената машина беше взела нещо от гения на Пеп и приличаше на латино отбор, който забавлява. Някъде там вероятно се е оформило в главата ми мисленето, че Байерн в този вид е съвършеният футболен клуб, започвайки от най-дребния детайл.

Щеше ли обаче Пеп да промени по същия начин и Манчестър Сити? Или Манчестър Сити щеше да промени него, най-вече да го компрометира? Щеше да се случи всичко това, но без последното. Никой не подозираше, че ще продължи цели десет години. Очакваха Пеп да поседи 2–3, да спечели някой и друг трофей и да отиде в Италия, най-вероятно в Интер или Ювентус, за да покаже, че геният му е такъв във всяко голямо първенство. Оказа се обаче, че той се влюби в Англия и тамошния футбол. До такава степен, че преди няколко седмици предпочете да отиде на мач между Стокпорт и Порт Вейл в Лига 1, докато по същото време светът се наслаждаваше на спектакъла между Байерн и Реал Мадрид!

Гуардиола беше вече завързал и дълбоки приятелства с образи от английския футбол, като мениджъра Нийл Уорнък. „Знаеш ли, Нийл, това, което липсва на футбола, са традиционните английски речи – казал му един ден Пеп. – Твърде много станаха анализите, компютрите и технологиите!“ След което го поканил да произнесе той речта в съблекалнята преди един от важните мачове на Сити.

„Това, което ще ви кажа, пичове, е, че вие сте големи късметлии – започнал Уорнък преди звездите на Сити. – Ако аз ви бях треньор, щяхте да джаскате топката между аутлиниите, да тичате безцелно като побеснели и след това да изплювате дробовете си в съблекалнята. Вие обаче имате Гуардиола, а не мен!“

Това, което ще четете в следващите дни, са удивителните истории на Гуардиола в Англия, подобни на тази с Нийл Уорнък и разказани от различни водещи журналисти и медии, подбрани и преразказани за ценителите на футбола тук. Приятно четене!

Поредицата ще бъде достъпна за абонати на сайта. Можете да и се насладите, като се присъедините към тях

Subscribe now