„Да кацаш всеки ден“ на Изумрудения остров (Първа част)
Рубрика „Футболните градове“ (2): ДЪБЛИН
Избрал съм странен маршрут за пътуването до Дъблин, където трябва да се играе финалът в Лига Европа през май 2024 година. София – Барселона и от там до столицата на Ирландия. Това е второто ми отиване на Изумрудения остров след 2016 година, когато пътувах адски много за мачовете от европейските турнири и гледах да не оставям празен ден без футбол за по седмица време и независимо за коя точка на Европа става въпрос. Бях набелязал именно Дъблин, където няма много възможности да се озове човек, ако иска да гледа елитен футбол. И просто си търсех причина като например 10 паунда за самолетен билет от някой английски град. Намерих тази причина, а Ирландия трябваше да уплътни петъчния ден, когато по традиция се играят повечето срещи от местното първенство. Но тъй като в Дъблин нямаше никакъв мач от елита, просто погледнах програмата и реших, че това пък е добра възможност да прекося Ирландия до другия край и по-точно Голуей. Звучи странно, но от една страна това е градът на известния ежегоден фестивал на стридите и освен това там местният отбор приемаше Бохемиан, един от представителите на Дъблин, към който тим имам най-големи симпатии сред всички ирландски.
През 2016 година обаче имах огромен малшанс за престоя си в четвъртък, както и събота сутрин. Макар че бях направил строен план, в който виждах как обикалям всички отбори от Дъблин, играли някога в европейските турнири, този план рухна още с кацането на летището, защото разбрах, че има стачка на шофьорите на автобуси и този транспорт ще бъде неизползваем няколко дни. Което промени изцяло плановете ми и ги сведе до няколко най-важни тима, достъпни с линиите на трамваите (червена и зелена), както и наземното влакче ДАРТ, което пътува на юг до предградието Брей. Но може би и фактът, че стъпвах там за първи път и се борех с разписания на полети и междуградски автобуси и влакове, ми попречи да осъзная тежестта на задачата и мащабите на самия град. Освен това все пак исках да усетя и част от атмосферата на Дъблин особено предвид това, че харесвам много Джеймс Джойс и сборника му с разкази „Дъблинчани“ за живота на средната класа в града в началото на XX век. Плюс бирата „Гинес“, която не е нужно дори да споменавам.
Какво обаче представлява футболен Дъблин? Безспорно „шефът“ е Шамрок Роувърс, който има най-добрия собствен стадион в западната част на града в квартал Тала. В посока към центъра най-близо до него е Сейнт Патрикс Атлетик, който е почти по средата и близо до трамвайния маршрут на червената линия. На североизток от него и сравнително близо, но трудно за достигане с градски транспорт е Бохемиан (не е правилно да се изписва Бохемианс) и неговият стар стадион „Дейлимаунт Парк“. И сега тук е интересната част, защото в северната част, между центъра и летището, са базирани почти всички останали клубове, които са играли в европейските турнири. Най-близо е Шелбърн, а през улицата до неговия стадион „Толка Парк“ се намират канцелариите на несъществуващия като професионален клуб Дръмкондра, който е играел в един момент на същия стадион, а освен това е бил и шампион. Градинката, в която са канцелариите, е някогашният стадион „Клонтърк Парк“, който вече не съществува. Съвсем наблизо в посока север и летището е и Хоум Фарм. Той е на пешеходно разстояние от „Толка Парк“. Още по на север, почти до самото летище е „Мортън Стейдиъм“, където играеше просъществувалият няколко години Спортинг Фингал. Фингал е област, която е на север от Дъблин и в границите и се намира летището.
Шелбърн, за който стана дума е най-близо до центъра и до стадиона по галски футбол „Кроук Парк“, който може да се каже, че е по-известен от „Лансдаун Роуд“, националният стадион, който е построен отново и носи името „Авива Стейдиъм“ по спонсорски причини. Националният стадион е почти в центъра на града в южна посока от река Лифи и до него се ходи с влаковете ДАРТ, като пътуването е 5-10 минути, в зависимост от коя спирка се качите. Там беше и финалът на Лига Европа, за втори път в историята. Още на юг с ДАРТ покрай морето на няколко спирки и след това пеш за около половин час е Юнивърсити Колидж Дъблин, или ЮК Дъблин, който се гордее, че е единственият елитен студентски аматьорски тим. Ако продължите с ДАРТ още към половин час ще стигнете и Брей, който е реално отделен град, но се води сателитен на Дъблин и там играе девети отбор от региона, който е бил участник и в Европа – Брей Уондърърс. За мен обаче това е отделен град, така че интересните ми отбори са цели осем, което предполага доста забавно обикаляне.
Това, което бях подценил през 2016 година е, че от центъра до Шелбърн се ходи пеша вместо със смяна на автобуси (които стачкуваха). И съответно тогава разделих обиколката на две – четвъртък вечер до Шамрок Роувърс и Сейнт Патрикс (които бяха пусти) и петък сутрин преди автобуса за Голуей, който беше в ранния следобед, се пуснах с ДАРТ до националния стадион и след това до ЮК Дъблин. Имах някакво намерение след завръщането си от Голуей да опитам да посетя поне още един стадион, тъй като гара „Дъблин Хюстън“ е в западната част и изглежда близо до Бохемиан, но разумът надделя и предпочетох да го оставя за друг път вместо да рискувам да изпусна самолета, който трябваше да ме върне в Англия и по-точно в Манчестър, след като бях дошъл от Ливърпул.
Заради това отивайки на финала в Лига Европа между Аталанта и Леверкузен знаех, че има какво да видя и чаках новата обиколка с нетърпение. Още повече – да се запозная и със спецификата на историята и връзките между различните отбори, защото истината е, че 8 години по-рано минах буквално на бегом през тях.
Започвам обаче от Барселона, защото там е част от солта и пипера на този пътепис. Още с нареждането на опашката на гейта срещам фенове на Аталанта. Девет хиляди пътуват от Бергамо и са избрали всевъзможни маршрути, защото директни полети са станали по 500 евро в посока още с класирането на тима за финала. Самолетът се бави по някаква причина, независимо че го виждам на ръкава пред нас, а преди да започнат да пускат пътниците през проверката на документи и бордни карти на вратата се нареждат няколко въоражени полицаи. Тъй като съм първи на опашката чувам, че си говорят нещо и ми се струва, че долавям нещо като „Ел Булгаро“. Веднага ми минават някакви неприятни мисли през главата, защото от една страна „Ел Булгаро“ в Барселона е Стоичков, но от друга по линията към Дъблин едва ли пътуват много българи. Но тъй като нямам от какво да се притеснявам, уверено подавам личната си карта на служителката заедно с бордната карта, но я виждам как прави знак към единия полицай. Той директно ме привиква с ръка. А така! Иска ми личната карта и вади някаква лупа, като започва да я разглежда внимателно. Пита ме в Дъблин ли живея, на което спокойно му отговарям, че пътувам за мача и съм журналист. Връща ми личната карта с хладното „Благодаря!“ и чува моето „Довиждане!“. Докато чакаме на ръкава пред мен някакви ирландци говорят, че имало акция срещу фалшиви документи.
Не зная как е завършила акцията и дали се е появил търсеният „Ел Булгаро“, но в самолета се оказвам по средата на тройката седалки. До прозореца е фен на Аталанта, Антонио, с който разменяме няколко изречения за мача. От страната на пътеката сяда баба с лилава коса и гривни от ол инклузив на ръката. Италианецът вади судоку, а бабата – кръстословици. Но когато самолетът тръгва да рулира към пистата, виждам, че тя записва върху кръстословиците точния час. Пътят трябва да е около час и половина, но 30 минути самолетът рулира из летището. Почти сме на пистата, когато бабата с лилава коса възмутено ми показва часовника и това, че е записала часа на тръгване от ръкава. „За Бога, това са 30 минути! Никога самолет не е пътувал толкова до пистата!“, казва тя.
По време на полета вече и става скучно и решава да ме заговори, което значи да разкаже историята си. От Дъблин е, но се връща от Барселона, където е участвала в състезание с лодки-дракони (каквото и да значи това). Състезанието е част от терапията и, защото няколко пъти подчертава, че е преборила рака. Почти сме стигнали, когато започват традиционните за Ирландия облаци и самолетът се поклаща от време на време. Виждам, че италианецът до мен потреперва. През прозореца проблясва зелената трева на Ирландия. Заради това я наричат Изумруден остров – хем зелено, хем имаш чувството, че тъкмо е валяло и е свежо след дъжда. След това идват пак облаци, после пак зелено. Явно кръжим над Дъблин, защото има логика да идват много самолети заради мача.
Бабата с лилава коса забелязва, че италианецът е притеснен и ме сбутва. „Кажи му, че аз кацам всеки ден“, казва тях и се захилва. Аз побутвам Антонио. „Каза да ти кажа, че каца всеки ден. Също и че Аталанта ще победи!“ Той се ухилва най-накрая, а след малко мъките му приключват, защото и обикалянето на самолета свършва и той уверено каца на пистата.
До центъра на града може да се придвижите за половин час с експресния автобус, който струва 8 евро онлайн, а наполовина е цената, ако вземете градски автобус. Пътуването там е 10 минути повече, но има спирки по пътя. Иначе и в двата случая ви чакат задръствания. Аз обаче имам трети вариант. Още със слизането от самолета съм видял съобщенията от един молдовски колега и приятел, с когото се запознах на световното в Катар. Мирон ми пишеше, че ще ме чака в пресцентъра около тренировките на двата отбора, както и че се е придвижил безплатно, защото такъв е транспорта в Дъблин преди и в деня на мача за всеки, който има билет. Само си показваш писмото за акредитацията от УЕФА. Или съответно ако си фен – билета за мача. Автобусите бяха малко встрани от летището, но множество доброволци и табели насочваха натам. „Аталанта или Леверкузен“, ме пита един от тях, който пренасочва фенове в левия или десния автобус. „Този, който тръгва първи“, отвръщам аз и избирам на сляпо.
Решил съм, че първия ден ще отида само до националния стадион „Авива“. От предишния път съм разбрал най-важното за Дъблин. Там хотелите не са много и са невероятно скъпи. Трицифрена сума в евро можеш да платиш за най-скромно място за нощувка. Разбира се, ако отидеш далеч от центъра може и да намериш нещо по-изгодно, но не много. Чул съм, че до стадиона на Шамрок Роувърс има добри хотели на поносими цени, но за финала нито са поносими, нито са близки. А и не е ясно какво се случва ако мачът продължи до късно, защото не е като да не ял това дърво нееднократно. Заради опита ми месеци по-рано започвам да дебна в Airbnb с едно главно изискване – да е близо до стадиона. Даже късам един самолетен билет, който съм купил за ранен полет през Белгия и решавам, че по-добре да преспя на връщане един ден в Шарльороа, отколкото да се върна след финала в квартирата и веднага да търся такси до летището. Като по-млад дори нямаше да се замисля за такъв вариант, но с годините човек започва все повече да търси комфорта.
Изпускам един страхотен апартамент, докато се чудя един ден, но пък няколко седмици по-късно – бинго! Откривам чудесна стая в квартала до стадиона, на около 15 минути пеша от него. Домакинята Илейни освен това е журналистка в едно радио в Дъблин. Цената също е поносима за Дъблин – 100 евро на вечер.
Първата изненада е, че автобусът ни оставя в началото на центъра, до един от големите хотели. Нататък – всеки да се оправя. Поглеждам в „Гугъл“ и виждам, че има няколко автобуси до квартирата ми. Всички в Дъблин са двуетажни и зелени. Лошата новина е, че ти трябва специална транспортна карта, а не работи номерът да плащаш с кредитната карта. Осем евро е картата за един ден, а аз напълно изключвам, че целият транспорт в Дъблин е безплатен около мача. Но пък попадам в едно чудесно задръстване с автобуса в центъра и се отказвам някъде на средата на маршрута, защото ще е по-бързо пеша. След като се настанявам се отправям към стадиона за да се акредитирам и да гледам тренировките.
“Авива Стейдиъм“, който УЕФА нарича „Дъблин Арина“ за своите събития, е впечатляваща конструкция на мястото на някогашния „Лансдаун Роуд“ и събира над 51 хиляди зрители. Той се намира в типично кварталче с къщи от английски тип и тесни улички, които са блокирани от полиция и стюарди. До стадиона е гарата на влака ДАРТ, която се казва „Лансдаун Роуд“. Много забавно е, че влаковете, които са доста стари и очукани минават под една от трибуните, както е било и при стария стадион. Има и бариера, която спира движението, когато преминава влак. Решено е от съображение за сигурност, че ДАРТ няма да спира на тази гара в деня на мача, както и този преди него, за да не се получават струпвания. Феновете ще слизат на предната гара и оттам ще се придвижват пеша.
От едната страна на стадиона има черна врата с надпис „Лансдаун Футбол Клуб – от 1872 година“. Но това няма как да ми е цел и не може да ме обърка. Футболната ми култура и дългогодишни проучвания на отборите по света са направили така, че мога да съпернича по знания с всеки от местните. Макар че много малки клубове са играли в първенството на Ирландия през ранните години, Лансдаун не е сред тях. Защото въпреки името си, той е ръгби клуб, при това един от най-известните в Ирландия. Неговият бивш собственик и основател Хенри Дънлоп е построил някогашния стадион, а и до днес ръгби отбора играе тук.
Влаковата линия смущава движението и се чудя как да се придвижа до централния сектор, когато виждам един тунел. В него на зелен фон са отбелязани забележителни моменти от историята на ирландския футбол и по-точно на националния отбор, цитати от телевизионни коментари на най-великите голове, дати и мачове.
Тук ме обзема и лека носталгия, защото ирландците са важна част от моя живот. Първият ми мач на световно беше през 1994 г. на „Джайънтс Стейдиъм“ в Ню Йорк и в него „зелените“ на Джеки Чарлтън сензационно биха Италия с 1:0 след гола на Рей Хаутън в 11-ата минута. После феновете им наеха всички възможни таксита наоколо и обикаляха, веейки от тях ирландския трикольор. Прегръщах се и се радвах с тях след мача, защото по онова време беше въпрос на инфантилизма на младостта да съм срещу Италия във всеки мач.
От пресконференциите на двата тима съм изпуснал тази на Аталанта и се наслаждавам на втората, която е на Леверкузен. Шави Алонсо и компания са хитът на сезона и кой знае защо всички очакват да спечелят с лекота и този трофей, след като дни преди това са взели първата си титла в Бундеслигата. Но не е трагедия, ако изпуснеш някоя пресконференцията, тъй като на платформата на УЕФА има всичко, преведено на няколко езика.
Мога да се кача до трибуните и да намеря мястото си за мача на следващия ден. За първи път УЕФА е организирал нещо като „разпродажба“ на местата, но без да плащаш. Има прозорци, в които се логваш и си избираш позицията на трибуните спрямо приоритета на акредитацията ти. Аз съм втора категория, което е идеално, защото значи чудесно място. Стадионът е притихнал, тече тренировката на Аталанта и всичко е в зелено.
Този финал е сделка между Дъблин и УЕФА заради пандемията от коронавирус. „Авива Стейдиъм“ трябваше да е домакин на три мача в групите и един от осминафинал на Евро 2020, което беше отложено след като се появи ковида. После домакинството беше взето от Дъблин и дадено на Санкт Петербург (групите) и Лондон (осминафинал), тъй като в началото на 2021 година Ирландия беше обхваната от третата и най-смъртоносна вълна на вируса, а стадионът беше обърнат на голяма лаборатория под надзора на ирландската армия. Точно тогава УЕФА и общината в Дъблин се разбраха за домакинство на Лига Европа, за да бъде възмезден града за положените усилия.
Решавам, че вече съм достатъчно уморен, за да отивам в центъра и се насочвам към близката квартира, като със свежи сили съм готов да обиколя всички предвидени стадиони на следващия ден. На практика не съм спал почти 24 часа заради ранния полет до Барселона и разликата от 2 часа с Дъблин и рядко съм се чувствал по-комфортно в мекото легло, като записвам буквално на секундата и още докато навън даже не е и съвсем тъмно.
Следва: Клубовете в Дъблин, Ървин Уелш и как вдигнах купата на Ирландия плюс много снимки и видео