По утъпкания път, който ме срещна с Пол Гаскойн (част 1)

При най-добрия турски зехтин и екзотичните шишове от Източна Анадола

Първата ми командировка като футболен журналист и, още повече, първото ми излизане зад граница като пълнолетен гражданин през далечната вече 1993 година беше в Измир. Едва стартирал излизането си на пазара, тогава като седмичник, вестник „Меридиан Мач“ ме изпрати там за мача световните квалификации между Турция и Англия, а ден по-рано с главния редактор Жаклин Михайлов имахме възможност да гледаме и младежките отбори.

Живелите през онези времена в първите бедни години на демокрацията знаят какво означаваше това. За по-младите е много трудно да оценят вълнението от подобно събитие, но за мен то беше съчетано и с досега до английските национали. Джон Барнс, Дейвид Плат, Тони Адамс, Йън Райт и особено Пол Гаскойн бяха за мен колосални имена от любимото ми първенство, които мечтаех да гледам на живо.

Много неща ми се случиха след първото преминаване на границата, когато с пълни гърди дишах въздуха на другия свят. За първи път стъпих например в „Макдоналдс“, още първата вечер в Измир и го почувствах като велико събитие. За първи път опитах улична храна на чужда кухня. И до днес с наслада си спомням за уличните сандвичи кумру с кашкавал, колбас и домати в хлебче с брашно от нахут. Не съм предполагал, че тази простичка комбинация може да направи подобен сандвич, взет от уличните продавачи, толкова вкусен.

За първи път посетих и туристически обект със световно значение. Това бе Троя, или ако бъда прецизен предполагаемата Троя, малко след Чанаккале. И то след като за първи път се бях качил на ферибот, прекосявайки Дарданелите. Запомнил съм и първото населено място, в което спряхме след напускането на България. Беше скромното градче Хавса, малко след Одрин, където обменихме долари в турски лири и още е пред очите ми групата ваксаджии, седнали със старите си сандъци с четки и бои за обувки пред банката.

Попивах с очи градчетата по пътя – Узункюпрю, Кешан, Дедеагач, Чанаккале. Накрая спряхме за нощувка в курортното селище Йорен, в залива на Айвалък и срещу гръцкия остров Лесбос на около 200 км от крайна цел Измир. Видяхме по пътя към крайната цел и Бергама с древния град Пергамон.

Но центърът на всичкото си остана футболът. Като се замисля Измир е единственият град, в който съм бил и не съм ориентиран къде и какво. Запомнил съм двата стадиона. Стария „Алсанджак“, където играха младежите първия ден. На площадката на входа за журналисти изведнъж се озоваха към 500 човека, падаха един през друг и в цялата тъпканица в един момент се оказах висящ на 10 метра над земята, а до падането ме спираше само един парапет. Оцелях, но пък на следващия ден видях как затвориха големия стадион „Ататюрк“ заради изстъпления на турските фенове, които замеряха около 400 англичани с каквото им попадне пред очите.

Междувременно се видях и с английските футболисти. Вероятно защото имахме вид на чужденци, се включихме в сутрешната разходка на тима на Греъм Тейлър по една крайбрежна алея, близо до хотел „Хилтън“, обградени от кордон полицаи. Снимах се с някои от звездите, но целта си оставаше Гаскойн. Няколко пъти се опитах да го заговоря, но той се майтапеше нещо с Йън Райт. В един момент рязко тръгна към мен и взе фотоапарата от ръцете ми. Викам си: „Това беше, ще го хвърли в морето!“ Но Газа се насочи към първия полицай и му го връчи. След което ме прегърна здраво и пусна една от типичните си безумни усмивки. Разписа се и върху картичката, която бях подготвил и каза „Благодаря“. Аз обаче нямаше за какво да благодаря на полицая. Когато се прибрах в София и филмчето бе промито се оказа, че на Снимката с Гаскойн се… виждаме от гърдите надолу.

Цялото пътуване обаче толкова ми хареса, че години по-късно се озовах на почивка в района, или по-точно по пътя към Измир. Става дума за Айвалък, центъра на производство на най-качествените зехтини в Турция. Нямаше как района да не влезе и в концепцията за сегашното пътуване.

И така. Тръгваме четирима. Аз, председателят на „Левски на левскарите“ Митко Костадинов, с когото сме съмишленици и приятели вече над 10 години, Тодор Ненов, известен като Камората. Това е човекът, който създаде и изпя онази песен за юбилея на Левски, а днес е продуцент на телевизията на „Левски на левскарите“. Четвъртият спътник е Виктор Вутов, колега от Гонг.бг. Обмисляме пътуването още откакто бе изтеглен жребия за новия сезон в турското първенство и се оказа, че в първото си домакинство Гьозтепе и Мъри Стоилов се изправят срещу Фенербахче на Жозе Моуриньо. Няма как да има по-добър афиш!

Решаваме, че искаме пътуване да е без стрес и той да остане само около професионалната работа около мача. Заради това го разделяме на три. До Измир може да се стигне и за ден, но ще е трудно поносимо и ще отнеме много часове. Ние обаче ще останем там само една нощувка, тази след мача. Преди това решаваме, че ще спим на около 200-250 км от града, т.е. в района на Айвалък. На връщане искаме да е по-близо до българската граница и избираме Чанаккале, за да прекараме някакво време и на брега на Мраморно море.

Съвсем разумно, че ще е добре да тръгне възможно най-рано от София и възможно най-рано да бъде на Капитан Андреево, за да избегнем максимално трафика. Подозираме, че турските гастарбайтери ще са направили задръстванията в обратна посока, но все още има такива, които се прибират по родните места.

Колкото наближава пътуването, толкова изместваме часа на тръгване и направо решаваме да потеглим в полунощ. Какво пък, ще закусваме с кафе някъде в Турция и ще си спестим чакането на границата поне в жегите. За наш късмет границата ни предлага чакане от около час и то част от него минава в безмитния магазин с лека среднощна закуска и малко покупки.

След Одрин се наслаждаваме на изгрева, а когато спираме на новия мост на Чанаккале, който е заместил ферибота, денят вече е започнал. Това, което ме изненадва, е, че пътят до залива на Айвалък е доста по-кратък отпреди години. Вместо старото шосе, което се вие през планините, два дълги тунела значително са съкратили времето за пътуване и около 10 и половина сутринта се озоваваме при крайната ни цел. Хотелът се намира в градчето Акджай, но имаме няколко часа до настаняването.

Жегата вече е доста сериозна, бързо идва време и за обяд. Изненадата обаче е, че много малко ресторантчета работят по това време, а менюто е доста бедно. Традиционните чорби, дюнери, пидета и тук там нещо готвено. Животът в Акджай започва привечер, когато и температурите са доста по-търпими.

Преди обаче да се запознаем с местните специалитети вечерта, правим няколко крачки до плажа. Там вече е разочарованието. Разделили сме се на две, а първата група вече е била. „В никакъв случай не се гмуркайте, предупредиха ни. Водата е доста мътна, меко казано“, разпалено обяснява Камората. И в негов стил продължава: „Не се гмуркат и така водата изглежда сякаш в нея са се потопили чудовища от Лох Нес!“

Вече се разгаря и истерията около мача. Автобусът на Фенербахче е посрещнат в Измир от огромна тълпа, а „фенерите“ определено са най-популярният отбор в околността. Отправяме се към вечерята, която ще компенсира по-ранните разочарования. Много ни изкушава уличната храна, но на връщане от плажа сме открили топ мястото. Наоколо привечер можете да срещнете продавачи на улицата, които предлага пълнени миди с ориз и смесица от подправки, както и кокореч. Агнешките чревца, които са омотани на дълги шишове и се пекат на жар са любим местен специалитет. Мисля, че няма друга част от Турция, където на толкова много места се предлага тази храна.

Ние обаче има друга цел. В района на Измир любима храна е Чоп шиш. Това са шишчета с обрезки от меса, като ние обаче попадаме на разновидност от провинцията Ерзурум, където някога отиде да играе от Левски Габриел Обертан. Става дума за така наречения Чаг кебаб, популярно ястие от Източна Анадола. Това са агнешки пържоли, мариновани в лук, босилек, червен пипер и сол. Нанизват се на голям шиш, подобно на дюнер, но поставено хоризонтално над жарта. Когато месото започне да се опушва, но е още сурово, започват да режат от него и го нанизват върху малки шишове, които се пекат на жар. Резултатът е уникално вкусно месо, леко опушено и добре изпечено.

На трапезата се редят и различни мезета от района на Ерзурум, като най-екзотичните са сварени шардени и чревца, които са напълнени с ориз и подправки и поръсени със смесица от люти пипери. Бира не се сервира, но за нас правят изключение и я дават в замразени предварително чаши.

Иначе районът наоколо е известен с най-добрият турски зехтин и е грехота да не го опитате и да не си вземете от десетките магазинчета, които го предлагат както чист, така и като част от различни продукти. Това, което ми хваща погледа обаче е олио, извлечено от артишок и си вземам за София.

Дългият ден завършва добре, а планът за утре е доста амбициозен. Гьозтепе срещу Фенербахче ще е черешката на тортата, но завръщането ми в града, откъдето тръгна голямото ми футболно пътешествие преди повече от 30 години, ще ми даде възможност да го видя и в една по-различна светлина, с всички стадиони и отбори. Но за всичко това – във втората част.