Да откриеш точната рецепта след 105 опита
Финалът в Шампионска лига 1992-93
След 105 неуспешни опита, при 106-ия, родината на европейските турнири най-накрая успя. Франция имаше своя шампион в лицето на Олимпик Марсилия, един от най-популярните местни клубове, който победи през 1993 година в Мюнхен звездния Милан.
Това бе сблъсък на сблъсъците в онзи момент. Двамата най-амбициозни и щедри президенти в европейския футбол един срещу друг. Бернар Тапи от Марсилия и Силвио Берлускони от Милан бяха едни от основните двигатели на това някогашната Купа на европейските шампиони да се превърне в Шампионска лига. През 1993-та малцина разбираха смисъла на идеята, а още по-малко можеха да подозират какво ще се случи години по-късно.
Тапи срещу Берлускони беше сблъсък на двама големи магнати с още по-голямо его, но най-вече на два от най-силните отбори в Европа. И реванш за случилото се две години по-рано на „Стад Велодром“, когато, виждайки че губи мача в последните минути, Милан стана първият отбор, напуснал терена в мач от европейските турнири. Росонерите намериха повод заради спиране на осветлението на стадиона в продължение на няколко минути.
Но те бяха платили своя дълг и бяха изтърпели едногодишното си наказание да не участват в Европа.
Берлускони тъкмо бе излязъл от съблекалнята четвърт час преди началото на мача. На вратата го чакаше Рууд Гулит, останал извън групата за мача. Холандецът каза нещо тихо, за да не чуят околните. „Съжалявам, но това е нещо, в което не мога да се бъркам“, отвърна босът. Всички обаче знаеха за какво става дума. Милан се бореше с последствията от идеята на шефа си да разполага с два равностойни състава, които да се играят в различните турнири. Сякаш той бе предвидил това, което щеше се случи години по-късно. Ротацията на футболистите, умората от многото мачове. И бе опитал да изпревари всички останали.
„За шест години като президент
аз никога не съм виждал най-добрия отбор на Милан на терена.
Освен единственото в главата си. Винаги някой е бил контузен или наказан.“ Думите на Берлускони са част от интервю пред английското списание „Уърлд Сокър“ през есента на 1991 година. То може да бъде наречено програмно, защото чертае бъдещето на футбола и пътя, който ще следва най-популярната игра. „Милан е лаборатория на бъдещето – казва още Берлускони. – Ние трябва да достигнем до хората извън стадиона, а това означава телевизия, театърът на глобалното село. Представете си само, че 50 или 60 000 от нашите фенове са на стадиона. Извън стадиона пък хората получават отделни парченца от футбола чрез националните телевизии. Това значи, че много наши привърженици не виждат нищо. Говорим за голяма аудитория, която не е достигната. Начинът, това да се случи в бъдещето, е платената телевизия и сателитите.“
Ето това е проблемът на Гулит и най-вероятната причина Милан да бъде губещият отбор в следващите 90 минути, макар да е спечелил всичките си 10 мача до финала в Мюнхен. Треньорът Фабио Капело трябва да се справя с това как ще менажира звездната си съблекалня. И в частност кои ще бъдат нападателите му срещу Марсилия. „Изобилието предаде Капело в края на сезона – пише списание „Гуерин Спортиво“. – Той не можеше да намери най-добрия титулярен състав, притискан от желанието на Гулит (въпреки контузията му) и също толкова оправданите надежди на Папен, физическото състояние на Симоне и гаранциите от вечния шегаджия Масаро.“
В крайна сметка избира последния, а на пейката остава „луксозна стока“, както ще я определи пресата, в лицето на Папен, Евани или Еранио. Французинът Папен се вълнува дали ще се изправи срещу бившия си отбор, от който е дошъл за впечатляващите 10 милиона паунда преди началото на сезона. Той разбира, че е в групата малко преди да се качи на автобуса към стадиона. „Здрасти Флоранс, на пейката съм. Голяма новина, мислех, че ще съм на трибуните“, казва той на съпругата си, докато се е дръпнал настрани със сателитен телефон, предшественикът на днешните мобилни комуникации. Усмивката му е горчива, макар да е първа за последните 48 часа, както ще бъде отбелязано в специалния филм на УЕФА за мача. А Жи-Пе-Пе е направил така, че да го чуят множеството журналисти, струпани около автобуса.
„Проблемът е, че имаме шестима нападатели от световна класа“,
казва французинът след тренировката предния ден, а Капело още тогава му дава надежда: „Папен е важен, той познава манталитета и играта на Марсилия и ще решавам за него преди самия мач.“
Милан има и други проблеми. Франк Рийкард например, една от непоклатимите стойности в титулярния състав, е избрал дните преди мача, за да обяви пред обичайния си довереник, вестник „Де Телеграф“ в родината си, че това е последният му сезон в тима. Росонерите се готвят да празнуват скудетото, второ под ръководството на Капели, но наоколо витае чувство на недоверие. Множеството италианци, които работят в хотелите в Мюнхен и търсят билети за мача, тревожно разпитват репортерите за новини около отбора. „Звучеше чудновато, но толкова много тифози на Милан предвкусваха поражението в навечерието на мача“, пише в репортажа си „Гуерин Спортиво“.
В Марсилия настроението е на другия полюс. Всички очакват реванш за загубената с дузпи купа в Бари през 1991 г. срещу Цървена Звезда. Но може би трябва да върнем времето назад, когато Бернар Тапи тъкмо е поел президентския пост в клуба и дава своето програмно интервю пред „Франс Футбол“. Той говори основно за европейските турнири. „Намирам това, че Франция няма нито един трофей след близо 100 финала в трите надпревари за странно – разпалено обяснява новият шеф. – Слушам как се оправдават президентите, това не е нормално. Те не са в състояние да спечелят европейски турнир. А ние не сме по-глупави от белгийците или холандците. Зрителите, които гледат футбол във Франция, не са по-малко богати. Значи няма причина. Аз ще успея.“
Тапи удържа на обещанието си след 7 години и не са малко тези, които смятат победата за изцяло негова. Все още само се шушука, че може да се разрази скандал около последния мач на Марсилия в първенството като гост на Валансиен, спечелен с 1:0. Съперникът е подал оплакване, че е направен опит да бъдат подкупени негови играчи, но това не е тема, която някой ще обсъжда сериозно в навечерието на финала в Мюнхен. Атомната бомба на най-големия скандал в историята на френския футбол предстои да избухне в следващите дни.
Президентът на Марсилия действа на другите фронтове. Той е помолил бившия треньор Томислав Ивич да гледа Милан. След това да отиде при отбора в спокойния баварски курорт Ротах Егерн, където е намерено усамотение в красива хижа, и да помага на треньора Раймон Гьоталс, с когото самият Тапи не е в блестящи отношения. От Англия за 2 дни пристига Крис Уодъл. Той се е прибрал в родината си, в Шефилд Уензди, в началото на сезона, след като дотогава е един от любимците в Марсилия. Самият Тапи се появява при отбора и разменя шеги, облечен в екстравагантна розова риза.
В деня на мача футболистите са оставени да спят до късно и по-точно до когато се събудят. Чак около 10:30 ч. първите слизат за закуска. Напрежение почти няма, макар че Марсел Десаи, тогава още новобранец, дошъл от Нант преди началото на сезона, трябва да пази самия Ван Бастен. Това е първата му голяма задача в кариерата, след като дотогава основно се питат дали ганаецът по произход е наистина на 24 години, защото изглежда по-стар. Нещо твърде характерно за африканските футболисти. За няколко месеца обаче Десаи, който трябва да замени преминалия в Бенфика всеобщ любимец Карлос Мозер, се превръща в основен стълб в тима, а заедно с Англома и Боли в отбрана е наричан „Черната стража“. Доверието на треньора Гьоталс към тримата е огромно. Вечерта преди мача той ги вижда в хижата да се смеят, приближава се и им казва:
„Един от вас утре ще ни спечели мача!“ Ще се окаже прав.
„Изглежда страшно да се изправя срещу Ван Бастен, но съм професионалист – разказва Десаи ден преди мача пред телевизионните камери. – Не крия обаче, че мисля само за двубоя помежду ни.“
В Марсилия също има проблеми, но почти никой не обръща внимание. Например две от звездите, Мануел Аморос и Игор Доброволский, не са включени в групата и остават във Франция. „Това не е много уважително за тях – коментира защитникът Жан-Жак Ейдели. – Мануел все пак е рекордьор по мачове за Франция и заслужава да е тук с нас.“
На стадиона обаче са всички играчи на Сент Етиен, загубили през 1976 г. финала за КЕШ от Байерн с 0:1. Легендарният наставник на Оксер Ги Ру е коментатор за френската национална телевизия TF1. “Надявам се играчите на Олимпик да са максимално мотивирани – казва той в студиото преди мача. – Само така могат да стопят разликата в класите с Милан.“
Да бъде спечелена купата се е превърнало в нещо като национална кауза. Посланията на Тапи отпреди 7 години явно са чути и осъзнати. TF1 например отива в Мюнхен с екип от 150 служители и прави грандиозно излъчване, като пуска немислимите по онова време 32 реклами, от които печели 1 милион френски франка (около 150 000 евро).
Самият мач е известен като хронология и тя не е кой знае колко богата. От 1978 година, или близо четвърт век, финалът по-скоро дразни футболната публиката, защото, с две изключения (Байерн – Порто през 1987 г. и Милан – Стяуа през 1989 г.), завършва или 1:0 или с дузпи. Милан се държи като фаворит, а Даниеле Масаро пропуска три положения, които се откриват пред него още в първия половин час. Старата лисица Гьоталс на пейката на Марсилия вади гребенче и сресва косата си. Това е сигнал, че вече е измислил идея да затвори играта. „В крайна сметка Масаро изхвърли мача в кофата с трите си пропуска“, смята „Гуерин Спортиво“. „Франс Футбол“ е на сходно мнение: „Милан сам изкопа гроба си, като не използва в първите минути открилите се пред Масаро положения.“
Там настъпва моментът, в който играчите на Марсилия започват да усещат, че имат всички шансове да спечелят. „Справихме се добре – разказва Англома. – Треньорът Гьоталс имаше идея да избутаме, образно казано, Ван Бастен, Рийкард и Лентини възможно най-далеч от вратата.“ Франк Созе пък добавя: „Не го казах на никого на терена по време на мача, но бързо разбрах, че имаме шанс. Милан не вкара, а имаше положения. Това беше знак!“
Както италианската преса забелязва, през първото полувреме Донадони не може да излезе от сянката си и да предложи нищо на дясното крило. А неговата сянка всъщност се казва Ерик Ди Меко, един от най-любимите играчи на почитателите на Марсилия, защото е местно момче. Никога не е бил голям виртуоз, но е обожаван на „Велодром“, защото символизира идентичността на Олимпик сред плеядата чуждестранни звезди. Роден в близкия Авиньон, той има само една мечта – да играе в Марсилия. „Можех да избера Ним или Монпелие, но исках единствено в Олимпик Марсилия“, разказва той за идването си през 1980 г. Ди Меко е един от местните играчи, с които отборът се завръща в първа дивизия през 1984 г. и винаги е обяснявал търпеливо гледната си точка за дилемата „местни момчета срещу чужденци“.
„След една загуба видях Карл-Хайнц Фьорстер да плаче в съблекалнята. Олимпик Марсилия беше и негов.
Не завиждам на чуждите звезди като Бокшич, Абеди Пеле или Фьолер за парите и славата. Те ги заслужават. Аз обичам да съм на заден план.“
Със сигурност обаче Ди Меко е един от тези в състава на Марсилия на финала, които най-много искат купата. Той буквално не дава на Донадони да диша. „Обаче чаках Папен. Бернар Тапи преди мача беше споменал, че иска да види левичар, който да се справи с Жи-Пе-Пе и знаех, че има предвид мен. Очаквах този момент“, разкрива Ди Меко. Той изразява и типичната за Марсилия градска култура: да предизвикват, понякога дори заядливо и най-вече за липсата на мъжественост. За него агитката на Марсилия пее: „Ето виж Ди Меко, той никога няма да има подута глава!“ „Преди мача бях прочел коментар, който ме подразни – добавя още защитникът. – Пишеше, че съм добър в схватките, но и лош за Олимпик, защото съм изпускал нервите си. Ще ви покажа аз на финала, казах си тогава.“
Преди обаче Ди Меко да се изправи срещу бившия си съотборник Папен, Марсилия трябваше да изживее звездния си момент на терена.
Да дадем думата на героя Базил Боли. „В средата на първото полувреме бях започнал да усещам болка. Стисках зъби, защото ролята ми в отбора беше важна. Чаках да се прибера в съблекалнята, когато топката излезе в корнер за нас. Абеди Пеле тръгна да го изпълнява и се сетих какво ми казваше на тренировките. Бях и забравил колко високи са играчите на Милан. Но си спомних думите на Абеди Пеле: „Моля те, не отивай на задна греда. Престори се, че ще тръгнеш натам и остави другото на мен!“ Реших, че сега е моментът да направя каквото казва, още повече, че бях и контузен. За късмет вкарах.“
В 44-ата минута Абеди Пеле центрира от корнер, Базил Боли се извисява над Рийкард и Барези и хлъзва топката с глава в далечния ъгъл на Себастиано Роси. Това ще се окаже единственото попадение в мача. „При гола имаше нещо, което зрителите не успяха да видят – обяснява после в интервю за „Франс Футбол“ Боли. – Пред Рийкард беше Барези, който ме дърпаше за гащетата. Заради това не можах да отправя силен удар. Насочих, по-скоро балансирано, топката в другия ъгъл. Бях се заклел да не плача. И при гола, а после и с купата. Издържах някак. Моят брат Андре даде моето име на сина си, който се беше родил – Базил-Кевин. Това беше щастието, а онова беше просто един гол. Видях топката и влизането в историята. Затичах се към Абеди Пеле и започнах да му викам: „О, Абеди, защо ми причини това?“
В същия момент френският коментатор Тиери Ролан крещи пред 16 милиона зрители по TF1:
“Даааааааа, мой Базилу!“
Базил Боли влиза в съблекалнята, радостен, но и стиснал зъби от болка. Първоначално не иска да излиза за второто полувреме, защото не е сигурен, че ще издържи. Пита останалите дали мислят, че е от желязо. „Тогава обаче видях Руди Фьолер – разказва голмайсторът. – От устата му излизаше пяна, докато ми говореше. Не беше молба, а по-скоро заповед. „Той е световен шампион и знае тия неща“, казах си в онзи момент. И нямаше друг избор, освен да изляза на терена.“
„В съблекалнята на полувремето знаехме, че ние ще спечелим – разказва по-късно и капитанът Дидие Дешан. – В такива мачове победата отива при този, който я желае повече. Дания го беше показала на европейското година по-рано.“
Милан вече изглежда като отбор в края на своя победен цикъл – в капан, без въображение, натежал и уморен. И както ще отчете „Франс Футбол“ „времето измина бързо“.
С известния си ротационен принцип Капело беше спечелил вече около 50 мача с около 50 различни състава. Методът му трябваше да пести ресурси, защото, както беше идеята на президента Берлускони, „доставяше 11 души в работно състояние всеки мач“. Но сега, както добавя френското списание, „Раймон Гьоталс беше оплел в мрежата си от нишки младия си колега Капело“.
На пейката обаче е Папен. Жан-Пиер сякаш е единственият в Милан, който иска победата и се насочва да влезе на терена. „Не си губи времето и не се напъвай, защото ние ще спечелим“, казва му Ди Меко, докато Папен влиза на мястото на Донадони в 58-ата минута. По-късно при една ситуация пред вратата на Бартес, когато Жи-Пе-Пе вдига високо крак, даже е готов да му отвърти шамар, но не забравя какво си е обещал след прочетеното преди двубоя.
Мачът завършва така и Папен гледа невярващ. Само преди година е бил капитан на Олимпик Марсилия, преживял е загубата в Бари от Цървена Звезда и разбитата мечта, а сега купата ще вдигне Дидие Дешан. Към него обаче се приближава Бернар Тапи, който го целува по бузата и му казва: „Спокойно, ще те взема обратно в Марсилия, когато поискаш това!“
Папен обаче няма да е Папен без типичната си спортна злоба. „Марсилия ни открадна победата, защото имаше само едно положение, а ние цели пет – казва той пред журналистите. – Щастлив съм обаче за града и за френския футбол. Те заслужават подобен триумф. Не съжалявам обаче, че подписах с Милан и пропуснах този момент. След Бари ми беше по-трудно. Сега е важно да станем шампиони и догодина ще търся отмъщение. Даже искам да ги срещна преди финала, така ще е по-хубаво.“
Френският нападател обаче не осъзнава какво се е случило. За Марко ван Бастен финалът в Мюнхен се оказва последният мач в кариерата изобщо, продължила още две години в агония от травма, но без поява на терена.
„Без най-добрия Ван Бастен Милан се завръща след нормалните отбори“,
пише още след мача „Гуерин Спортиво“, озаглавявайки репортажа си „По вина на шампионите“. И добавя: „В загубата никога не е имало нещо толкова грандиозно. Дали не видяхме края на великия Милан с напускането на бесняците Гулит и Рийкард? Дори и на 80% възстановен, Гулит винаги можеше да насочи мача в друга посока. Неговата липса и протест, стенанията на Папен и шокиращото обявление на Рийкард подготвиха загубата от Марсилия, който на хартия беше по-слабият отбор.“
В другата част от терена радостта е небивала. „Като си помисля само, че в края на мача с Ди Меко плакахме като деца, ама точно като деца…“, спомня си години по-късно Франк Созе. Плаче и Тапи, който прегръща треньора Гьоталс и му казва: „Глупаво е да ме виждат хората така, ама пък е хубаво!“ По-късно на пресконференцията наставникът ще „изглади“ различията между двамата: „Никога не са ми пречили. Във всеки клуб има такива неща, но това не ни спря да победим Милан!“
За много от играчите случилото се на финала е фактически забележително. Базил Боли е станал първият френски играч след Мишел Идалго за Реймс през 1956 г., който е вкарал гол за френски отбор на финал. Абеди Пеле пък е първият чернокож футболист от африкански национален отбор, който печели трофея. Признава, че точно това постижение му е било цел винаги. Ди Меко става най-успешният действащ по онова време френски футболист с 5 титли, една купа, КЕШ, финал и два полуфинала в същия турнир.
Най-успешният по принцип в онзи момент, Мишел Платини, пък дава съвети на Дидие Дешан в минутите преди да вдигне трофея. „С всяка стъпка към подиума се наслаждавай и мисли коя купа точно ще вдигнеш!“
После в съблекалнята на шампионите се появява Силвио Берлускони и поздравява всеки от футболистите, ръкувайки се лично. „Беше класно и сърдечно от негова страна“, коментира Ди Меко. Босът на Милан пък казва пред всички: „Милан е проклятие за всички италиански клубове, а Марсилия е черната котка на Милан!“ След което се обръща към Абеди Пеле и добавя: „Ти си велик футболист!“ Същият комплимент към ганаеца е отправил и Малдини, с когото се разминават в коридорите, като италианският бранител се покланя леко в знак на признателност.
Отборът отива на вечеря с Бернар Тапи и на дискотека цяла нощ след това, а Франция празнува. Елтън Джон, който има концерт в парижката зала „Берси“ по време на финала, спира в един момент, за да научи крайния резултат. След това сяда на пианото и изсвирва Марсилезата под всеобщи асподисменти.
Това е Париж, където Олимпик Марсилия не е любимец.
На следващия ден героите са очаквани с купата на „Стад Велодром“ в Марсилия. Феновете са изпълни трибуните от сутринта и цял следобед се забавляват търпеливо с мачовете на отбора от предния сезон 1991-92, прожектирани на огромен екран. Папен е освиркван бурно всеки път и при всеки гол, макар и за техния тим. „Не е справедливо, той е велик футболисти на Марсилия“, казва бившият му съотборник Крис Уодъл. Но пък по-късно Базил Боли няма да бъде никак деликатен: „Заслужи си го с изказванията около финала. Но трябва да призная, че Жан-Пиер има огромна заслуга за моята кариера. Заедно с Крис Уодъл и поляка Шармах са най-добрите нападатели, които съм гледал! След мача се видяхме с него в коридора, прегърнахме се и се целунахме. В очите му имаше съжаление и горчивина от това, че е освиркван.“
Футболистите се появяват с коси, боядисани с синьо и бяло от техните съпруги, а Ди Меко признава, че е изненадан да бъде най-аплодиран от всички. Но пък големият герой е Базил Боли, който щедро дава интервюта.
„Получих много съобщения, даже и от политици, като нито едно от тях не беше обидно, както е по традиция – казва той пред „Франс Футбол“. – Аз съм осиновен французин, който служи на Франция. Не се срамувам, че съм черен и че съм от предградията. Карлос Мозер ми казваше, че не съм французин като другите, както и че хората от Третия свят сме свикнали да се разбираме без да си пускаме факсове. Интуитивно, защото знаем за какво става въпрос. Марсилия ме обича, защото съм щедър във всичко. За съпругата ми ще бъде трудно, защото е срамежлива. Никой не ни е виждал заедно на снимка от 1984 г., когато се оженихме. Сега пред къщата ми има охрана и е под наблюдение, за всеки случай.“
Боли разказва и истински случай от финала в Бари, който разсмива цяла Франция. „От 10 години нося едно и също бельо по време на мач. Веднъж седмично, един чифт. След Бари Абеди Пеле настояваше да го изхвърля, но го запазих и съм доволен“, казва той.
Важното е, че спомените от Бари вече са изтрити. Или по-точно болката в тях. „Когато паднахме от Цървена Звезда с Крис Уодъл стояхме над 6 часа в колата му – добавя още Боли. – „Базил, искам да дойдеш в Нюкасъл, да видиш къде е минало детството ми, да идем и на гроба на баща ми. Това са важните неща“, каза ми тогава Крис. Обещах му, че когато каже отиваме. Но и че ще спечелим купата! Никога няма да забравя кой съм, подобно на Марадона, който е пример за много хора, но сякаш не го осъзнава. Като казвам Марадона – единственото ми желание след Мюнхен е, ако може, да трансплантират пръст от неговия ляв крак на моя десен.“
Докато Боли се отправя с любимия си приятел за Англия, треньорът Раймон Гьоталс отива на почивка с годеницата си в близкия курорт Ла Лаванду на средата по пътя за Ница. Той вече е обявил, че няма да продължи следващия сезон с тима на Тапи без да знае какво ще се случи в следващите дни. „По-добре е да напуснете, когато ви молят да останете, отколкото да прекарате една дълга година“, казва той.
На плажа в Ла Лаванду се обтяга на шезлонга с неизменната цигара в уста и новия брой на „Франс Футбол“. Пише и за него сред множество снимки на трофея с големите уши. „Мерси, дядо и бъде щастлив! Един белгиец измъкна французите от бедите и заслужава адмиралска шапка, открадната от фокейците (б.а. – основателите на град Марсилия) заради заслугите си. Поклон до земята, дядо!“
Следващите вестници и списания няма да са толкова забавни за четене, защото избухва скандала с купения мач срещу Валансиен, който ще има тежки последствия за Марсилия. Отнета титла, отнето участие в следващата Шампионска лига и в крайна сметка изваждане от елита. Съдебни дела за Тапи и един от футболистите (Ейдели), завършили след години с осъдителни присъди.
Но все пак и това не може да изтрие значението и емоциите от онази вечер в Мюнхен. Месеци преди нея Бернар Тапи беше казал в едно телевизионно шоу: „Просто е. Слагаме четирима или, ако се наложим, петима в защита, трима в средата и двама в атака и отиваме да играем срещу Милан!“
И както пише „Франс Футбол“ след финала „рецептата бе толкова проста, но на френския футбол отне цели 37 години да я открие. След като загуби 105 европейски купи, спечели 106-ата!“
СТАТИСТИКА
ОЛИМПИК МАРСИЛИЯ - МИЛАН 1:0
26 май 1993 г., Мюнхен, “Олимпиащадион”, 64 444 зрители
Съдия: Курт Рьотлисбергер (Швейцария). Жълти картони - Бартес, Ди Меко, Боли (Марсилия), Лентини (Милан)
1:0 Боли 44
Марсилия: Бартес - Англома (62 - Дюран), Десаи, Боли, Ди Меко - Ейдели, Созе, Дешан - Абеди Пеле, Бокшич, Фьолер (79 - Тома). Тр. Раймон Гьоталс
Милан: Роси - Тасоти, Костакурта, Барези, Малдини - Донадони (58 - Папен), Албертини, Рийкард, Лентини - Ван Бастен (86 - Еранио), Масаро. Тр.
