Стоилов срещу Веласкес като Меноти срещу Билардо

Или как левскарството може да получи нова разделителна линия, която да описва всичките му противоречия

В навечерието на чаканата от 17 години титла левскарите изглеждат разделени от огромен конфликт. Като всеки такъв, той би трябвало да носи основополагащи белези. От едната страна са привържениците на Наско Сираков. Те смятат, че той е спасил Левски с аурата си на негова легенда, макар и без собствените ресурси. Също така са готови сляпо да му се доверят именно заради миналото, но и заради противопоставянето на другата страна. Сираков за тях сам по себе си е концепция за бъдещето.

Другата страна са тези, които са обединени зад бившия треньор Станимир Стоилов. За Мъри трябва да се подчертаят две неща: най-добрият треньор на Левски през този век, както и най-добрият български треньор в момента. „Неговите“ левскари вярват в доказаната експертиза по отношение на футболния продукт, съчетана с клубните стогодишни ценности. А тези ценности са свързани основно със свободата и независимостта.

Изострянето на отношенията между двата кръга е достигало до точки на нетърпимост и неотстъпчивост в защита на своите позиции. Само така може да се обясни феноменът, при който вече няколко години на трибуните на всеки мач стои знамето „Сираков ВЪН“ и дори очертаващият се футболен успех не може (и няма) да промени това. Нали футболът е все пак само състезание, биха попитали някои?

Има обаче още една новина. Успешното представяме на Левски през този сезон доведе до появата на още една силна фигура в лицето на Хулио Веласкес. Мнозина биха побързали да го причислят в лагера на Наско Сираков по формални причини и просто защото няма как двете страни да не го замесват в бушуващото разделение. За едните той е успешният начин да бъде заменен Станимир Стоилов. За другите е треньор, който не само не е левскар по произход (т.е. не познава и не следва левскарските ценности), но и по всяка вероятност не отговаря на стандартите на Левски.

И двете страни може би не бъркат. Историята на Левски има достатъчно примери, че клубът е бил устойчив към загубата и на най-великите фигури и тук примерът с нелепата и твърде преждевременна смърт на Георги Аспарухов е достатъчен. Левски, а и не само Левски, може винаги да намери фигурата, която да свърши работата, която изисква постът, и Хулио Веласкес е на път да докаже точно това. На сравненията със Станимир Стоилов трудно могат да издържат почти всички треньори, но и не е необходимо.

От другата страна могат да се изброят предостатъчно аргументи, свързани с дългосрочното развитие. Левски на практика няма свои таланти и не ги подобрява, а преследва цел, за която му се е отворила възможност. Това, че след няколко месеца обстоятелствата ще са променени и може би няма да може да преследва същата цел, както и пред него евентуално ще се отвори различна ситуация, е твърде вероятен сценарий. Мечтата за свободен и независим Левски всъщност е била мечта на цели поколения и не е казано, че ще се осъществи точно сега, когато времето изглежда подходящо. Също така и Левски е минал през значително по-трудни периоди като обединението със Спартак и смяната на името. Какво остава за някаква криза или недолюбван ръководител? Нещо, от което страдат толкова много клубове.

Ако обаче се върнем на фигурата на Веласкес, то испанецът не е необходимо (а и е дълбоко погрешно) да бъде поставян в „лагера на Сираков“. Той е просто служител на клуба, който си върши работа и който никога няма да постави проблем или да предложи решение за нещо, което не го касае. Едновременно с това видимо е успял да изгради независимост на треньорската институция и тунелът е мястото, където само той коли и беси.

Но пък е любопитно дали пък неговата работа създава някаква непреодолима разлика, която го разделя непоправимо с предшественика му Стоилов? И дали евентуално сравнение на Велаксес срещу Стоилов не създава съвсем различна линия на полемика, която да отмества главната?

И не, тук не търся под вола теле, а по-скоро бих припомнил нещо, което е залегнало в основата на аржентинската футболна история и я е направило самобитна, но и много красива. Линията на противопоставяне на Меноти и Билардо, „Кльощавия“ срещу „Големия нос“. И още апостолът на футболния спектакъл срещу шампионът на прекаления реализъм. Сблъсък на две диаметрално противоположни разбирания за футбола, които обаче са донесли първите две световни титли на Аржентина само в рамките на осем години. Направили така, че за години напред всеки аржентински треньор да бъде насочван в една от двете посоки, даже едновременно. Например горкият Алфио Базиле, който водеше първи тима след 1990 г. Изначално поставен в лагера на Билардо, но гледан накриво от приятелите на „Големия нос“ всеки път, когато избере по-офанзивна тактика.

Може ли на база сегашното разделение и полемики да възникнат подобни полемики и в левскарската общност? Има всички предпоставки.

Мъри е левскарският Меноти. Той има философия, изградена върху левскарския исторически стил, за 4-3-3, за таланта, който може да се развие и за смелостта да се надиграва, разчитайки на него. Естествено, враговете, или по-точно тези, които не го харесват, му напомнят за Хамрун Спартанс или 11-те поредни мача без победа. Така, както билардистите забравят титлата на Аржентина от 1978-ма и твърдят, че с великолепния отбор от 1982-ра и с Марадона е записал едно от най-жалките участия на световни първенства. Също да не забравяме и „предателството“ и „напускането“ на Левски, така, както пък билардистите твърдят, че Меноти е подвел аржентинците с „речите си“, докато от него се е изисквало просто да печели.

Веласкес има данните да се превърне в левскарския Билардо със своя прагматичен подход, ако намери пътя към титлата в края на май. Той мисли за днес, най-много за утре, но не и по-напред. Всъщност защо Левски след 10 години да е негов проблем, когато клубът му плаща заплатата, за да донесе резултат веднага или най-много утре? Също така в преследването на резултата, Веласкес никога няма да се надиграва с този, когото смята за по-силен. Дори напротив, готов е на всичко, за да изкопчи точката например срещу Лудогорец, без да се интересува от левскарството в последните 10 години.

Подобно на Билардо, който е бил лекар, Веласкес иска да свърши работата си с медицинска прецизност. Неговите почитатели, както и билардистите в Аржентина, не говорят за Мъри по име, а го наричат „треньора на Гьозтепе“, така, както и Меноти е бил „треньорът на Бока“.

Ако испанският треньор триумфира с титлата през май, няма да е нелогично да се заговори за „съперничество“ между Стоилов и Веласкес като левскарска треньорска концепция и да се превърне с времето в още по-ярка разделителна линия, в която да се изразяват всички противоречия на общността, които тлеят или се появяват с времето.

Естествено в една такава ситуация най-малко значимото ще е това, че всъщност говорим за два различни начина да печелиш. И за огромна наслада на аудиторията, която вече е обучена да прави сензация от всяка кратка фраза, извадена от контекста.

Но тук говорим за положителния сценарий, от който Веласкес и Левски са разделени с 9 мача и с 9 точки преднина. Ако не се получи, то единственият извод би бил че левскарският треньорски пост не е за всеки. И може би някаква неочаквана и дребна победа на романтизма над прагматизма на гърба на левскарското нещастие.

⚽ Подкрепи независимата футболна журналистика

Ако харесваш моите анализи и репортажи, можеш да подкрепиш работата ми с еднократно дарение.
👉 Дарение чрез карта (Stripe) — избери сума по желание.

👉 Дарение чрез Revolut — избери сума по желание.

Твоята подкрепа ми помага да отделям повече време за качествено и независимо футболно съдържание. Благодаря ти!

НЕ СЕ ПРИЕМАТ ДАРЕНИЯ ОТ ХАЗАРТНИ КОМПАНИИ!