Уволни ме, ако можеш, пич!
Постекоглу направи обратното на „Спърси“, визуализирано в изчистването на Ван де Вен
Да не вземете са си помислите, че с понятието „Спърси“ е свършено след случилото се в Билбао и спечеления трофей – първи в Европа от 41 години насам и изобщо от 17 сезона. В никакъв случай не е. „Спърси“ е нещо, което вече има дефниции и може да се обясни ясно, а не да се почувства интуитивно. Това е модел на неуспеха, в който нещо потенциално обещаващо, завършва с разочарование, често по неочакван и драматичен начин. Или, както го определят привържениците на тима, за тях „Спърси“ е да знаеш, че обичаш клуб, който „изглежда така сякаш ще спечели нещо голямо, но в следващите три години“.
А футболът винаги предлага едни от най-готините иронии, защото след Билбао горната дефиниция сякаш важи много повече за вечния съперник на Тотнъм. Арсенал е „Спърси“, Артета е „Спърси“, Сака е „Спърси“, дори и реваншът с ПСЖ във френската столица със серията пропуски в началото си беше „Спърси“.
Да се върнем обаче на тези, които са в дъното на това понятието от модерния футболен сленг и техните патила да избягат от този етикет, както и въздишките на облекчение, че след като Сон вдигна един от най-важните трофеи във футбола, със „Спърси“ се е свършило.
Не е, наистина. Както находчиво отбелязва журналистът от „Таймс“ Мартин Самюъл, „най-„Спърси“ нещото, което президентът на клуба Даниел Леви може да извърши в живота си, е да уволни Анге Постекоглу“. Съдбата на треньора е всъщност най-интересната тема от триумфа в Билбао насам. Обратът на сезона, който той осъществи в последната му част, пък ще бъде винаги една от най-чудните истории във футбола. Да спечелиш европейски трофей след като си първият отбор над чертата на изпадащите си е, меко казано, необичайно.
Сигурно сте забелязали един кадър от награждаването в Билбао, който обикаля социалните медии. Австралийският треньор на Тотнъм е застанал на заден план, докато отборът чака да получи трофея и да си направи серията традиционни снимки. Педро Поро го забелязва и го приканва да се присъедини към групата футболисти. Постекоглу в началото се дърпа, но след това отива. Със сигурност иска да остави момента на играчите си, като подчертае тяхната заслуга. Това е елементарното тълкувание. Но има и друго. С всеки свой жест Постекоглу подчертава, че вече е незаобиколим, консолидира още повече позициите си и дори предизвиква клуба: „Хайде сега, уволнете ме, ако дръзнете!“
И бъдете сигурни, че това е част от шедьовърът на „Битката за Билбао“, която той беше подготвил брилянтно и имаше търпението да проведе блестящо до последния детайл.
Може би трябва да започнем дори от решението да заведе отбора си ден по-рано в страната на баските. Това показваше много по-ангажиран подход от съперника към финала. Плюс самочувствие, защото още преди тръгването „шпорите“ бяха резервирали всичко по парада с трофея в Северен Лондон (предизвикало, естествено, обичайния присмех). После идва пресконференцията преди мача, в която потърси с поглед и отговори на английски журналист, нарекъл го клоун. „Никой не съм бил клоун и никога няма да бъда такъв, пич (mate)!”
Можем да продължим и с още детайли, станали известни в часовете след триумфа. Със сигурност един от тях е изборът на хотел „Карлтън“ на пъпа на Билбао, точно в средата на пътя между стария град и стадион „Сан Мамес“ и на маршрута, по който феновете на Юнайтед отиваха към стадиона. Докато по същото време с цялата невъзмутимост на света играчите на Тотнъм излизаха и се качваха в автобуса си под смесица от аплодисменти на сто-двеста свои привърженици и идващи от другата страна освирквания на зашеметени от бирата фенове на съперниците.
А пък малко преди това играчите на Тотнъм бяха чули специалната мотивационна реч на Постекоглу. Няколко думи за предстоящото плюс специално монтирано видео с послания от близки, роднини и най-вече деца. Казват, че повечето в стаята са излезли със зачервени от сълзи очи и предполагаемо с решителност в сърцата, че този път няма да има сълзи на разочарование след мача.
Пресконференцията после беше рецитал на майстор-разказвач. Още при отговора на първия въпрос Анге цитира австралийският премиер с това, че „успехът е за истински вярващите“ в него, като спомена и че дори всеки сблъсък с привърженици на Тотнъм през сезона само е засилвал в него вярата, че знае какво прави, както и това, че е осъзнавал какво означават за феновете тези 17 години дистанция от последния трофей и разочарованията, които са носили. После спомена и за „изкачената планина“ от играчите, докато накрая се обърна пак към журналист от залата: „Аз съм сериен победител, пич!“
Нещата продължиха с пристигането на автобуса на Тотнъм в хотела около 2:15 ч. след полунощ, където вече се бяха събрали роднините и приятелите, селектирани и влезли след проверка по списъка през страничния вход, където търпеливо чакаха под капките дъжд. Преди да пристигне автобуса, някъде между 1:30 и 2:00 часа встрани и близо до феновете се бяха отдръпнали двама обикновено облечени хора на възраст над 50-те. Мъжът с зелена тениска с къс ръкав, дънки и вързано на кръста горнище. Жена му в синьо дънкова рокля, облечена върху бяло поло и пушеща цигара. В един момент някой ги разпозна и даде тон за песен „Викарио, Викарио“. Оказаха се роднините на вратаря, които други пък фенове бяха разпознали по улиците часове по рано покрай музея „Гугенхайм“. Двамата италианци издържаха под 10 секунди след като започна песента и се хвърлиха да прегръщат през загражденията пеещите фенове, докато плачат със сълзи от вълнение. До тях пък бяха групичка испанци, роднините на Педро Поро, а брат му, възпълничък младеж, помаха като чу песента за десния бек.
Автобусът пристигна като от клаксона му се чуваха звуците на победата. Играчите тропаха по затъмнените стъкла. Мики ван де Вен дойде при феновете да прибере изостанали свои роднини, някак нереалистично изглеждащ по фланелка след изчистването на века от голлинията, снимките от което ще ср разпространяват в следващите години като футболни икони в Северен Лондон. И не само. Ричарлисон си показа медала, Сон помаха свенливо. А още по-топла беше гледката по-рано, когато на баща му, известен като Хюн-мин Дад, се радваха всички. Дребничък човек със съвсем скромно присъствие.
Това е част аудиторията, пред която Анге Постекоглу, се изправи 15 минути по-късно, в 2:30 на импровизирана платформа в хотела. Според очевидците наставникът изчакал търпеливо шумът на гостите в залата да намалее преди да каже това, което е намислил. „Обикновено, когато говоря, околните слушат“, казал той. Хем препратка към това, че той е босът в съблекалнята. Хем, че всеки случай е отделен и заслужава отделен подход. И не на последно място припомняне на това, с което светът се занимаваше след последния съдийски сигнал, а Регилон и Мадисън вдигнаха на плакат. Думите на Постекоглу пред репортера на „Скай Спортс“ след поражението от Арсенал в начало на сезона. „Аз не печеля обикновено трофеи, аз ВИНАГИ печеля трофеи през втората година.“
След което определил огромните като „най-доброто семейство, което е виждал в кариерата си“.
„Даниел Леви, уволни ме, ако можеш, пич!“ Не е дори необходимо да го намеква.
„Да махнеш току-що триумфирал треньор е трудна работа. Да го направиш с Постекоглу обаче направо би било кошмар“, както отбелязва английският вестник „Таймс“ след мача.
Не, че не е имало подобни случаи. Паралелите обаче с предишни ситуации и други треньори са крайно неподходящи. Например с Ерик тен Хааг в Манчестър Юнайтед, чиято съдба изглеждаше решена, но спечелената Купа на Англия след победа над Манчестър Сити, промени намеренията на боса Сър Джим Ратклиф. Няколко месеца по-късно той беше принуден все пак да изгони холандския треньор с всички последствия от това, включително отпадането от европейските турнири и огромните финансови последствия от това. Съвременният Юнайтед е сериен победител дори и след Алекс Фъргюсън. Трофеите не променят обаче нищо. Клубът продължава да харчи парите си слабо, а играчите се връщат непрекъснато към най-лошите си навици.
В Челси и първата Шампионска лига под ръководството на Роберто ди Матео през 2012 г. също е неподходящ пример. Тогава Роман Абрамович беше решил, че ще махне италианския наставник, но някак прояви благоприличие след като видя голямата си мечта осъществена. И няколко месеца по-късно неизбежното се случи.
При Ди Матео обаче имаше като фактор огромния натиск, който моментът би имал върху неговия наследник и заради това разумния подход е да се изчака. Същото може да се каже например и за Оле-Гунар Солскяер, който не спечели трофей на създаде сходна ситуация дори и само благодарение на една победа над Пари Сен Жермен.
В Тотнъм е различно. Процесите са ирационални и много рядко подлежат на разумно обяснение. Не го правиш с Моуриньо и Конте, но го постигаш с Постекоглу. Какъв е смисълът тогава от Жозе и Антонио?
Заради това изборът на Даниел Леви е само един. Със сигурност представянето на Тотнъм в първенството не е добър сигнал в дългосрочен план, а сериозните клубове трябва да се ръководят от хора, които не вземат решенията си на база само мнението на фенове или последния мач. Но пък с победата в Билбао Тотнъм израсна като клуб. А Постекоглу също изглежда помъдрял. Той не заложи на наивния и самоубийствен подход с висока преса при всяка ситуация, а започна да извлича най-доброто от състава си. Без най-креативните си играчи Мадисън и Кулушевски, с 27 процента притежание на топката и накрая с наситена защита от петима, треньорът постигна най-доброто. И заради това логичното решение на Леви е не само да го остави, но да го подкрепи в идеите му за следващите стъпки и да чака да види какво ще се случи.
А какво е то? Един Господ знае, защото Ангелос Постекоглу не се е произнесъл още за третата година. Но успя да постави точно на място последния успех сред серията си трофеи. Попитаха го дали е най-големият. „Със сигурност е най-трудният.“ Обратното на „Спърси“, което вече се и визуализира с онова изчистване на голлинията. Да очакваш грешката на Викарио и изведнъж нещата да се променят по неочакван и дори драматичен начин.
Както се пее в новата песен на Тотнъм по мелодията на „Уака, уака“ на Шакира: “17th I don’t know, we won it in Bilbao” – „Седемнайсети не зная как, но спечелихме в Билбао“.