Чисто „Новият съсед“, или Хулио Веласкес 2.0
Седем неща, които испанският треньор не би направил миналия сезон или предстои да направи
Това, което подозирахме в последните седмици, можем да кажем, че вече е факт. Дами и господа, пред вас е чисто „Новият съсед“, треньорът на Левски Хулио Веласкес. Или както в дигиталната ера е модерно да се казва Хулио Веласкес 2.0.
Може и да ви звучи високопарно или прекалено, но дори и сам по себе си последният мач срещу Септември (2:1), допълва впечатленията, че се е случила някаква трансформация с изглеждащия доскоро безнадежден случай. И по-прецизно казано подходът на Веласкес завърши почти изцяло собствената му метаморфоза. Тя обаче нямаше как да се констатира без трите мача в Европа и дори стартът на сезона срещу Монтана.
Веласкес отнесе много критики, включително от автора на тези редове и е твърде вероятно да отнесе още. Най-меко казано предизвика скептицизъм почти у всички, както в неделя по телевизията с типичното си родопско простодушие обясни бившият президент на клуба Тодор Батков. И няма как да е иначе. За първата си половин година на „Герена“ Хулио Веласкес беше упрекван в толкова много неща, че нямаше как да не породи съмнения за това, че ще оцелее дълго на поста си дори и у най-големия оптимист. Неговата подкрепа беше преобладаващо виртуална и то базирана само на едно: от хората, които така или иначе одобряват всяко действие на ръководството, без да губят излишно време в това да го разбират, а още по-малко да си го обясняват.
Отсреща обаче нещата бяха сериозни. Започвайки от биографията на Веласкес, която показваше повече отбори от годините на професионалната му кариера, фактът, че не се е задържал за дълго никъде (освен циркулирането на различни нива в структурата на Виляреал). И след това, че не гледа дългосрочно на проекта, придава историческо значение на елементарни постижения, не развива играчи, не използва юноши, говори общи приказки и в много случаи се държи надменно, сякаш обяснява футбола и нещата от живота на бушмени. Крачката до извода, че с него Левски няма как да се бори за трофеи беше лесна. А още по-страшно изглеждаше перспективата за мачове в Европа с треньор, който няма и една секунда опит в турнирите.
Присъдата изглеждаше произнесена, а гилотината приготвена. И в последното има съвсем рационални доводи, свързани със собственика на клуба Наско Сираков. Той има само един пример в цялата си кариера, в който е застанал твърдо зад треньора с всичко, което това изисква. И се е стигнало до „Синята приказка“ през първото десетилетие на XX век. После обаче дойде горчивия разрив между двамата, който само логично насади подозрението, че Сираков не е бил чистосърдечен в заставането си зад Стоилов в онзи момент, а е било част от обстоятелствата около личния му интерес.
Още повече, че във всеки друг случаи е имало разочарование, а приказките за доверие са били изричани напразно. Достатъчно е да се види дори и историята на президентството на Сираков, когато доверието като думи беше най-сигурният знак, че предстои раздяла със съответния наставник. Последната жертва беше Станислав Генчев, при това с твърде общия открит довод за „футбола, който Левски играе“ и приказките под сурдинка за разминавания в трансферната политика. Но „футболът, който Левски играе“ беше най-сигурният довод за това, че Веласкес няма да се задържи дълго на „Герена“. „Сините“ постигнаха добра организация на играта в отбрана и оставиха много съмнения с това, което правят в атака (които впрочем са още в сила). Е, на което точно можем да заложим, че Веласкес ще остане за дълго? На твърдоглавието на Сираков? Да бе, винаги, когато собствените му позиции са разклатени, Сираков е търсил странична изкупителна жертва и се е справял доста добре.
Какво обаче се случи с Веласкес и как се озова в днешната си, привидно много сигурна позиция, когато ако не е започнал вече, то всеки момент ще почне да печели масово симпатиите и най-вече уважението на левскарите, което е най-сигурният белег за устойчивост на поста. Дори и при Сираков.
Първото и най-важно нещо е свързано с това, което наричат личностно развитие и което при Веласкес е факт. Той се е адаптирал към средата, вероятно е преодолял неминуемия културологичен шок си вече е свикнал с принципа на обърната пирамида, когато и където да се е сблъскал с него.
Със сигурност е трябвало време, за да си дадем сметка за едно. Представяте ли си сблъсъка на горкия Дон Хулио с българския футбол? Например влизайки в съблекалните на повечето стадиони, където се предполага, че се играе елитен футбол. Или виждайки полуразрушените стадиони и ужасни терени, за които никой няма време да мисли, камо ли да подобрява. Ами как си е обяснил собствената висока заплата като инвестиция на клуба на фона на почти нищото като вложения в средата около себе си? Например да се боядиса някоя ръждясала ограда. Добре, че човекът не е видял как работодателят му разчита на това фенове да подстригват храсти или правят оборка, докато им се предлагат билети с европейски цени или скъпа стока в отлично функциониращия магазин. Съгласете се, че за това да се осмисли трябва време или специфична култура.
Факт е обаче, че Дон Хулио извървя пътят от това „тук съм за малко и е хубаво да си налягам парцалите“ до днешния ден, в който започва да усеща със сигурност респекта на публиката. Той разполага и с достатъчно добри човешки качества, за които вече не само загатва, но и успешно вкарва в употреба. Започвайки от това, че осъзнава мястото си и е лоялен към работодателя, който плаща заплатата му. Това в Левски и по-точно в сегашният разкъсван от вътрешни конфликти Левски не е непременно добра, но пък стандартно осигурява твърда почва под краката. Върху нея вече Веласкес показа, че е наясно с динамиката на треньорската професия и дори заговори за нея след мача с Брага. Днес си герой, но дори и само квалификациите в европейските турнири могат да променя всичко за нула време. Тежка загуба от Брага, отпадане от например Сабах и нещата ще изглеждат по различен начин. Ами ако към това добавим някоя стъпка накриво като да кажем изпусната победа над някой като Септември? Може би да осъзнаваш динамиката и да правиш простичките неща е съвсем разумно. Дали някой от вас вярва, че испанецът е толкова извън времето и пространството, че не знае какво пише на огромния плакат, който вижда всеки мач от мястото си? Повече от сигурно е, че знае, но за разлика от Николай Костов е наясно, че не е негова работа да взема страна. Дори и на този, който му плаща заплата и е подписал договора му. Това е част от принципите, за които Дон Хулио говори – да даваш най-доброто за клуба всеки ден, когато си там. Но клубът е много повече от този, който плаща заплатата. Все пак Атлетик Билбао, Барса или Реал Мадрид са негови сънародници и Дон Хулио знае как функционират те и как това някой да се постави там над емблемата е много по-фатално от битовите условия в съблекалните по българските стадиони.
Всичко изброено обаче би било напълно безсмислено, както пресконференциите на треньора от миналия сезон, ако промяната на Веласкес не носи полза на Левски. За начало позитивите са видни – елиминирането на един съперник в Европа, срещу когото Левски беше обявен за аутсайдер (Апоел Беер-Шева) и съпротивата срещу друг такъв, но от по-сериозен калибър (Брага). Както и отличният старт в първенството, който засили още повече нетърпението, че доминацията на Лудогорец, както и собственият дълъг период на „сините“ без титла скоро ще приключат.
Има пет неща, които могат да се изброят и за които да се твърди, че испанският треньор не би направил през миналия сезон обосновано.
Да започнем от
1. Ротация в състава.
Веласкес го направи още в самото началото и обра негативите. Загуби мача от Черно море за купата във Варна, погреба надеждите за трофеи, а след това за него този двубой сякаш не съществуваше. Срещу Септември обаче обстоятелствата бяха много по-различни. Веласкес отново се бори за трофей, но е в началото на пътя. Този път обаче мачовете в Европа доведоха до ситуация, когато има много играчи във форма. И най-абсурдното е да се направи, че те не съществуват така, както мачът срещу Черно море и турнира за купата. Веласкес е осъзнал добре къде се намира и че повечето отбори в Първа лига са абсурдно слаби. Много по-голяма полза за отбора е да бъде на ръба като в Европа (което придвижи Левски до тук), отколкото да напомпа самочувствие с голяма победа. Това е урок и от миналия сезон. Левски записа 4 убедителни победи и се провали веднага, когато се озова на ръба.
Засега имаме и еднократно чудо, като
2. Да пусне юноша на терена
Това е само младокът Мотев срещу Монтана, след като мачът беше вече вързан в кърпа. Но дори и за такива случаи старата версия на Велаксес имаше логично обяснение: трябва да се уважава футболът дори и в мачовете, когато класирането е ясно. Испанецът не може и да бъде упрекван, ако не вижда качества. Деликатността му не позволява да каже това директно, защото би било атака срещу работата в школата на Левски, но трябва да признаем и че върху него не е имало огромен натиск да ползва юноши. Само коментари тук-там.
След мача със Септември Веласкес направи още нещо:
3. Да загатне за битка с Лудогорец, без разградският тим да е играл срещу Левски.
Дон Хулио избягваше споменаването на това име. Дори когато говореше за второто място на Левски като историческо миналия сезон, акцентираше върху постижението, а не обстоятелствата, че се е преборил геройски с Арда и Черно море. Със сигурност си е давал сметка, че може да стане за смях, ако влезе в подобна конкретика, най-малкото защото е наясно какво би станало в Реал Мадрид, ако започнат да се бият в гърдите, че са изпреварили Майорка в крайното класиране. Ако ще и 50 години да не са били втори! Лудогорец не се споменаваше, защото Веласкес трябваше да каже, че не се е справил с нещо, а именно да се пребори за титлата, дори и това да не е било негова задача. Това е чисто и просто загуба в състезание, макар и ясна изначално в неговия случай, но никой човек не би искал да се вкарва в темата, че не се е справил с нещо. За Лудогорец се говореше само като съперник на Левски в рамките на съответните 90 минути, при което Дон Хулио не се беше справил никак зле.
След Септември обаче имаше нещо ново в думите на Веласкес. Случайно или не, той описа, че Лудогорец е имал проблеми срещу Ботев Враца. Дискретно показа, че това е съперникът. И тук пътят е извървян за около седмица. Преди първия кръг е достатъчно да видите как се промени лицето му, когато го попитаха за титлата.
Следващата промяна е
4. Започна да говори по същество
Тя е видна. Веласкес не замени, но допълни стандартното „добър вечер“ и „горд съм с играчите“ са конкретиката за представянето на Левски, детайли от играта, а понякога и коментари за самите футболисти в мача или по принцип. Това носи надеждност. Защото ако някой говори общи приказки, рано или късно започва да изглежда като шарлатанин, ако от него се очакват сериозни неща, каквито се очакват от всеки треньор на Левски.
Тук обаче има и една голяма промяна, или по-точно усещане за такава, която би била направо революционна.
5. Започна да критикува
Веласкес никога няма да бъде Жозе Моуриньо, който не обича загубите и ги обяснява с всички възможни обстоятелства около себе си. Той няма да бъде и Станимир Стоилов, който да изисква промяна на всяко ниво в клуба, дори и да не касае конкретната му работа. Но като всеки човек знае, че все пак трябва да има изисквания и също така е започнал да свиква с това снимката му всеки ден да бъде във вестниците, т.е. че е треньор на голям отбор като Левски. Последното значи, че няма как да спечели никого и нищо с неутрално поведение.
На „мушката“ му образно казано попадна първо Ел-Джемили. Но там по-скоро имаше вопъл на човешко разочарование и неоправдано доверие. По-интересното обаче беше при една от следващите изяви, когато сеньор Веласкес обясни принципите на своята работна етика. Това, случайно или не, се случи след Брага и след като ни разказа за динамиката на треньорската професия. Дон Хулио каза нещо като това, че не разбира друго отношение от всеки в клуба, докато е в клуба, освен да дава най-доброто от себе си.
Елементарното е, това да е насочено към играчите. Но защо само към тях? А не може ли и към шефовете? Защо пък Дон Хулио да не позволи и едно по-широко тълкувание, след като сам беше обект на доста развинтени фантазии, грубо казано? Например нещо от рода на: „Ето, достигнахме до този мач с Брага, не ви подведох. Надхвърлихме възможностите си. Защо сега не свършите и вие своята работа като вдигнете нивото на отбора с по-добри футболисти след множеството приказки за селекция, пари и солидни трансфери?“
Изглежда невъзможно за „Новия съсед“, но този от миналия сезон. За сегашната подобрена версия – не съм сигурен!
Процесът по метаморфозата не е завършен. Има още две неща, съвсем на първо четене, които бихме могли да видим от Веласкес и които, в някаква степен, ще бъдат още по-ключови за бъдещето му.
Първото е:
6. Да хвърли открито ръкавицата.
По дяволите, Дон Хулио, ти си треньор на Левски и е време да влезеш в тази си роля.
И след това, по-важното:
7. Да спомене името на Левски на глас.
Странно е, но можете да се уверите сами. Веласкес говори много, но не казва името на отбора. То е Левски. Когато го каже, изведнъж може да осъзнае блаженството, което му се е случило. Да не бъде „Новият съсед“ (на една крачка от „Нежеланият съсед“), а част от Левски завинаги. И по-важното – да бъде част от левскарите.