Какво добро направи Левски през изминалия сезон?

Засега липсва оценката на собственика Наско Сираков

Няма как оценките за сезона на Левски, който завърши в понеделник вечер, да не бъдат противоречиви. От една страна фактите са категорични, че „сините“ направиха голяма крачка напред спрямо миналия сезон, в който пропуснаха да се класират в европейските турнири. Тези международни мачове са двигателят на клуба във всяко едно отношение. Започвайки от финансовата част, включително награден фонд и възможност за трансфери на най-добрите играчи. Преминавайки през билети и приходи от дните на мач. И не на последно място две важни неща – консолидиране на публиката около основното, което са двубоите и състезанието и най-вече осмисляне на спортната част от съществуването на тима. Когато Левски видимо не показва амбиции да се бори с Лудогорец за титлата, то мачовете в Европа са тези, в които в най-голяма степен може да се види автентична футболна битка и които палят въображението на феновете.

Класирането в Европа, при това във втория по значимост турнир, е всъщност най-големият повод за гордост от сезона, като той беше постигнат с огромна лекота. Левски се справи и с преодоляването на мини кризите, през които минава всеки един тим в рамките на сезона, като не позволи нито една от тях да го отдели от пътя. Нито разколебаването през есента при Станислав Генчев, нито треньорската рокада с Хулио Веласкес, нито отпадането за купата от Черно море, а най-малко пък двата поредни мача с ЦСКА и Славия, когато бе на ръба на колапса, но с по два гола в допълнителното време се върна към нормалността.

Класирането в Европа, стабилността и постоянството са двете твърдо положителни неща в представянето на Левски. Към тях трябва да се добавят и няколко по-малки, но все пак значими постижения. Първото е предимството в историческото съперничество с ЦСКА този сезон и най-вече това, че Левски успя да се завърне в него от трудна позиция. В края на миналия сезон „сините“ паднаха с лекота от „червените“, изглеждаха неконкурентни, а освен това тъмните краски се допълваха и от очертаващото се голямо изоставане във финансов аспект. От тази позиция Левски записа сезон с превъзходство над ЦСКА, победа и равенство, като последното беше изключително важно в емоционален план със обрата на загубен двубой в допълнителното време. Трябва да се отчете, че това е важно в морален план, защото като изключим краткия период при Станимир Стоилов, през останалото време в рамките на близо 15 години Левски отстъпваше пред ЦСКА и всеки сезон трупаше негативи в съперничеството, които доведоха и до историческо обръщане на баланса в полза на вечния съперник, в който Левски имаше превъзходство от времето на великия си отбор в средата на 80-те години.

Ако „сините“ изглеждат неконкурентни на Лудогорец и най-вече примирени в битката с него, то поне поддържането на ниво в тази с ЦСКА е изключително фундаментално за съществуването на клуба, защото категоричното отстъпление от два съперника, което се беше оформило като тенденция, идва твърде много за адекватното съществуване на клуба.

Вторият важен „малък“ успех, беше в начинът, по който Левски завърши сезона. Постигането на целите по традиция е съпроводено с отпускане и формализиране на оставащите мачове, но тук видимо Хулио Веласкес успя да запази тонуса на тима и равномерното представяне. При това трябва да отчетем, че в плейофите нещата не започнаха по най-добрия начин – слабо представяне и домакинско реми с Арда и съмнително като качество и мотивация равенство в Разград, меко казано „устройващо и желано“ от двата съперника. Но в следващите 4 мача Левски държа ниво в представянето си, макар и да не демонстрира някакъв кой знае какъв футбол и това е успех на Веласкес в морален план. Особено ремито във Варна срещу Черно море е малка победа, защото среднячеството, в което често е упрекван треньор и отбор, най-често личи в липсата на мотивация в маловажните мачове. „Сините“ не отбиваха номера, което е важно и на фона на падналия интерес към мачовете на тима в плейофите, както и добра основа за начало на следващия сезон.

Футболът, който Левски игра през сезона има два компонента, които трябва да бъдат посочени. Първият е организацията на играта в защита, която категорично е по-добра спрямо сезона при Николай Костов, а вторият са статичните положения, макар че там има видимо отстъпление след Станислав Генчев. Иначе „сините“ не създадоха звезди, а трима футболисти имаха най-равномерно и добро представяне спрямо цялата група – Цунами, Макун и Маикон. Към тази група можеха да се прибавят още двама – Ел-Джемили и Евертон, но при тях имаше по-скоро фойерверки. Добро цялостно ниво показа Марин Петков, но пък той започва вече натрапчиво да създава впечатление, че тъпче на едно място и промяната на средата ще бъде от полза и за него, а и за Левски. Но спортният анализ в детайли тепърва предстои.

Това, което се губи в края на сезона е оценката на собственика Наско Сираков. Той видимо я отбягва, като за последно си позволи такава на първата част от сезона и тя не бе по-различна от тази на коментаторите. Сираков преповтори повечето анализатори (на някои дори зададе тон) около мача със Славия (1:0), както и след това при смяната на Генчев с Веласкес, като каза, че футболът, който Левски играе не е добър. Той обаче до момента, съзнателно или не, но не си е позволил да оценява Веласкес. Последните му изяви по темата с отбора бяха около Общото събрание, когато каза, че не може да чертае планове за дълъг период от време заради изтичащия договор на генералния спонсор. Това на свой ред отприщи други процеси, които до момента са по-скоро свързани със спекулации. А именно за смяна на спонсора, както и на самия собственик. Това е най-вероятната причина и за мълчанието на Сираков по темата с оценките на представянето. Никой не би искал да „клати лодката“, ако на хоризонта се задават по-големи промени. Но пък е логично Сираков да оцени сезона като голям напредък спрямо обявения от него за „фантастичен треньор“ Николай Костов, но от друга страна едва ли би бил впечатлен от футбола, който се игра и при Генчев, както и при Веласкес. Казано накратко – напредък в резултатите и нищо особено във футбола, който „сините“ играха.