Барбекю с проклетите греди

„Максималното наказание за престъпление в Бразилия е 30 години. Аз обаче бях наказан за цял живот.“ Барбоса, вратар на Бразилия

Откъс от книгата “Световните първенства в 100 истории”, Васил Колев, 2022 г.

Дълго време в Бразилия избират футболистите в някои отбори по цвета на кожата, а не по футболните достойнства. Различните конфедерации се карат помежду си, а всичко това рефлектира върху националния тим. Нещата обаче се променят драстично през 40-те години, когато талантът става основен фактор и Бразилия изведнъж се оказва с неизчерпаем футболен ресурс.

Второто място на световното през 1950 г. е всъщност най-доброто постижение до онзи момент, но веднага е прието като най-голямата спортна трагедия. А пък търсенето на изкупителни жертви връща сенките на миналото.

Всъщност нарочените футболисти са точно трима. Те са вратарят Барбоса заради двата гола на финала, левият халф Бигоде и защитникът Жувенал. Общото между тримата е, че са тъмнокожи. Не са и рядкост мненията по онова време, че липсата на характер в тима се дължи на микса от раси.

Треньорът Флавио Коста има претенции само към един от избраниците си. Това е бранителят Жувенал и критиките са защото не е успял при двата гола на Уругвай да дублира Бигоде, който е преодолян с лекота от Гиджа на фланга.

Най-тежки обаче са обществените нагласи срещу вратаря Барбоса, чийто живот се превръща в кошмар. Звучи странно, защото в същото време той е избран в анкета между журналисти за най-добрия вратар на първенството. Други като коментатора Луис Мендес го смятат за един от най-добрите вратари, които Бразилия изобщо е имала. Предубежденията са толкова големи, че следващият тъмнокож вратар на „златистожълтите“ е Дида през 1999 г. на Копа Америка и това е отбелязано от местните медии.

Барбоса обаче става символ на националната трагедия. „Максималното наказание за престъпление е 30 години. Аз обаче бях наказан за цял живот“, с болка споделя той и разказва за най-голямото си разочарование. В един магазин е разпознат от жена, която се обръща към детето си и го посочва: „Виж го този – накара цяла Бразилия да плаче!“

Още по-странен е случаят през 1993 г., когато Барбоса заедно с телевизионен екип на Би Би Си отива в лагера на националния отбор, за да участва в документален филм за Тафарел. Той не е допуснат до тима от треньора Карлос Алберто Парейра, който смята, че бившият вратар носи лош късмет и нещастие.

До каква степен е травмиран от Финала на съдбата вратарят, се разбира и от истинска случка през 1963 година. Барбоса кани на барбекю в дома си в Рио група свои приятели. Те са изненадани, че огънят е доста висок, а наоколо всичко мирише на изгоряла боя. Барбоса им признава, че пред тях гори гредите от вратите на „Маракана“ в злополучния мач, за да изгони злите сили. Започнал работа като чистач на легендарния стадион, той урежда да вземе старите греди при подмяната им. Вратарят е толкова неадекватен на организираното от него парти, че определя печеното месо като част от крака на Гиджа.

„Барбоса умря заради случилото се“, категоричен е съотборникът му Зизиньо, един от тези, които никога не са споделяли вината според мнението на феновете, а дори са обожавани. „След мача на излизане от „Маракана“ хората ми казваха – игра добре, човече!“

Различна е съдбата на останалите двама от „виновните“. Бигоде почти не е излизал от дома си. Той е ходил единствено на гости в къщите на Зизиньо и Адемир. И то само след обещание, че няма да се говори за футбол. Напуска Рио де Жанейро и се премества в Минас Жераис, но и там непрекъснато му напомнят за финала и дрибъла на Гиджа покрай него. Основното обвинение е, че и двата пъти е трябвало да фаулира умишлено уругваеца. Накрая умира на 81 години от проблеми с дишането.

Жувенал се премества в щата Байя и никога не се връща в Рио де Жанейро.

Дори и такива като Зизиньо, Жаир и Адемир страдат жестоко от случилото се, независимо че са обичани от феновете. Когато наближава 16 юли, денят на злополучния финал, Зизиньо измисля начин да се покрие от журналистите. Той раздава предварително кодове на приятелите си и разговаря с тях по телефона, само ако му дадат вярната комбинация. Зизиньо има приятели предимно от музикалните среди, както и… футболистите от уругвайския отбор, с които често си гостува.

Жаир пък просто казва скоро след финала: „Ще нося тази загуба до смъртта си и когато отида на небето ще попитам Господ защо ни причини това!“

Книгата “Световните първенства в 100 истории” на Васил Колев е налична все още във всички добри книжарници в България и от уебсайта на издателво “Мусагена” - www.musagena.bg