Кота „4“ като летва за Левски и Веласкес

Работната етика е основният двигател на футболните процеси при испанския треньор и му носи симпатиите на феновете (засега)

Имам една добра и една не чак толкова добра (лоша) новина.

В следващия кръг Хулио Веласкес най-вероятно ще изравни личния си рекорд от 3 поредни победи начело на някой отбор. Правил го е 4 пъти в 362 мача с 13 различни отбора преди да дойде в Левски - 2 пъти с Виляреал Б и по веднъж с Маритимо и Фортуна Ситард.

С Левски може да постигне и абсолютния рекорд в кариерата си, може и никога да не надмине себе си. Четвъртият му мач (разбирай - лошата новина) е баш гостуването за купата на Черно море.

Но пък Левски е уникално преживяване дори за него, невероятна възможност и със сигурност най-трудното място, на което е работил, а вероятно и ще работи.

Убедителната победа с 4:1 като гост над Хебър със сигурност отприщва огромна вълна от ентусиазъм сред немалка част от феновете на „сините“, но никой не може да им отнеме това свещено право. Левски е толкова изстрадал вече повече от десетилетие, а очакванията са толкова маргинализирани, че последното, което може да се очаква, е някакво ниво на разумна оценка. Много трудно е да се даде такава, защото би звучала като присъда и срещу това, което гледаме и носи етикета „българско първенство“.

Казват, че се търси география и развитие на футбола в регионите и заради това броят на отборите в елита не се намалява. Но е необходимо само да изброим една четворка – Берое, Крумовград, Хебър и Ботев Враца. Повечето от тях сменят играчите си по два пъти на сезон, а местната публика отдавна е загубила интереса си към тях. Да напомним – кметът на Враца, иначе обичан от местните хора и избиран с огромно мнозинство, размаха пръст преди няколко месеца, че спонсорираният от общината отбор играел пред шепа хора. Сигурно същото биха казали и от Община Пазарджик в следващите месеци. А как се развива местният футбол с банда туристи, които са събрани отнякъде, изкарват няколко месеца, усвояват някакви средства и се разбягват в различни посоки, най-често след като футболният клуб е слязъл едно ниво по-надолу. На какво точно да се радват местните хора, освен че в града е дошъл някой като Левски или ЦСКА, в повечето случаи радващ се на повече фенове и по-голяма подкрепа от домакина.

Правя това не особено уместно отклонение не защото трябва да се неглижира по някакъв начин успехът на Левски и радостта, която достави на хората, а защото това, в което участва, е потресаващо тъжна гледка и пародия на елитен футбол. И зная, че от време на време се появява някакъв лъч на симпатия към спортния подвиг и желанието да се състезават на някои съперници (като Берое например), които могат да поднесат и някоя и друга сензация, колкото да докажат, че футболът е велика игра.

И тъй като нямам никакво намерение да преча на масовата еуфория, толкова характерно състояние на крайност за синята общност, ще се опитам да намеря хубавото в мача в Пазарджик. Естествено ще направя бележката и че превъзбудата от мними успехи е най-често в основата на горчивите чаши, които същата синя общност пие до дъно като краен и окончателен резултат от всеки експеримент през различните периоди.

Единият от плюсовете се опитах да го намеря още в контролите (виж текста преди сезона), когато се въртеше плочата за някакво мнимо успешно първо полувреме срещу Цървена звезда. Казва се Ел-Джемили, самороден талант, който има навика да къса нервите на всички, но пък е футболист със специфичен талант, каквито винаги са ценени, а някои издигани в култ на „Герена“. Това, което в същите контроли само се загатваше, избуя с пълна сила в двата официални мача срещу Лудогорец и Хебър. Първият изглеждаше по-труден, но на терена в Пазарджик Ел-Джемили правеше каквото си поиска. В буквалния смисъл.

Беше любопитно, защото се изправяше срещу бившия си треньор в кипърския Акритас Хлорака Бруно Акрапович, който вероятно има и някакъв пръст (може би с препоръки) за трансфера му в Левски. Акрапович е бил един от тези, които са влизали очевидно под кожата на самородния талант, за да впечатли той толкова много в един абсурдно слаб кипърски тим Мъри Стоилов. И босненецът знае как да го неутрализира. Беше избрал за целта и един от своите хора от железния Локо Пловдив Милош Петрович. Но пък и талант като Ел-Джемили със сигурност е наясно с методите на работа на Акрапович и буквално се подигра с пазача си, а след влизането на Митков в игра разкри и че талантът му надхвърля това да бъде използван само на един пост.

Компактната игра в защита отбелязвах още миналата седмица и макар Хебър да не беше някакво особено препятствие, отборът от Пазарджик не можа да демонстрира и малка част от това, което показа преди седмица като гост на Ботев Пловдив и което специално бе подчертано от треньора на Левски след мача.

Третият важен момент, който се забеляза за първи път и който едва ли щях да отбележа в този анализ като ключов за „сините“, ако не бях гледал студиото на „Спортал“ с Нико Петров след мача, е огромният избор в средата на терена, който има Веласкес. И който в някаква степен се видя за първи път днес.

Като вътрешен халф се подвизава играч (Цунами), който не е ползван често на този пост, но започва да трупа мачове и е най-добрият в тази зона. Освен това има Мислович, а тепърва ще влиза и Георги Костадинов, както и новото попълнение Търдин. Контузен пък е Охене, при чието споменаване, както и това на отдадения под наем Икенна, трябва да си даден сметка в какво безумие беше затлачен Левски през есента и за съжаление това са камъни в градината на иначе симпатичния и усмихнат Генчев. Охене се беше превърнал в символ на това колко може да бъде незаменим един играч и как неговата посредственост всъщност повлича целия отбор. Охене като ключова фигура на тим, имащ претенции да става шампион! И как се трупаха безумни и абсурдни аргументи в подкрепа на една подобна теза по същия начин, по който тази вечер ще се превъзнася убедителната победа над Хебър.

Всъщност това е третата заслуга на Веласкес. Показа с простички действия как един отбор не може да бъде зависим от силно лимитиран футболист и как футболът предлага неограничени възможности. Защото на практика Левски играе с отбора от есента и без (все още) нито едно ново попълнение, което да е получило значима роля.

Само защото споменах името на Генчев, няма да подмина и Евертон Бала. Сигурно звучеше като изхвърляне през есента един мой пост, че го намирам за по-добър играч от Уелтън. Това е въпрос на индивидуални оценки и всеки гледа футбола по различен начин, но малко след тази оценка Евертон изчезна изобщо от радара, за да се превърне в края на есента в ябълка на раздора между Генчев и ръководството на клуба. Статистиката почти беше на път да покаже, че Генчев е прав, защото в нея все пак имаше няколко асистенции от бразилеца, както и един финт за ценители на „Овча купел“ срещу Славия. Но в Пазарджик (а и срещу Лудогорец) видяхме подобрена версия на бразилеца с много повече. Намесата на Веласкес може да се търси във фините настройки, както при Ел-Джемили. И когато имаш Евертон от тези два мача, въпросите за заплатата му, както при сънародника му Фабио Лима, със сигурност ще отпаднат по несъстоятелност.

Споменавайки няколко пъти ролята на Веласкес, особено в момент, когато заради двете победи ще бъде вдигнат до небесата поради неистовия стремеж на мнозина да покажат, че предшественика му Станимир Стоилов е лесно заменим (най-вече с пари), няма да подмина едно много добро качество при испанеца, което започва да личи ярко и да му печели точки за симпатии.

Това е работната етика. Тя включва и това да показва уважение във всички посоки, да казва „Благодаря ви много“ на множеството журналисти, които го чакат след мач и най-вече да обясни, както го направи в Пазарджик, че не би се наел да коментира какво е било. Тоест да бяга от неизбежните сравнение с предшественика си Генчев, които на този етап са почти изцяло в негова полза. Етичното е да вземе най-доброто и да сложи своя почерк, за което му и плащат. Може би това е най-честният път и към личното израстване, както и това на отбора. А и двете летви не са особено високи за историческата марка Левски – в единия случай говорим да се надскочи превърналото се в традиционно четвърто място, а в другия да се запише за първи път четвърта поредна победа. Там някъде около възможността за четвърта (Черно море) и пета (ЦСКА) поредна победа ще може да се каже дали Веласкес е добър треньор. Въпреки цялото нетърпение дотогава.