А всичко изглеждаше сякаш планирано и подредено почти до съвършенство. Когато след Общото събрание на акционерите Еду Гаспар седна пред журналистите с широка усмивка и под новата емблема на Левски, това изглеждаше начало на нова ера. И е такова. С добавката, че трябва да бъде успешна ера и заявката за това е огромна. Левски е спечелил преди няколко месеца 27-ата си титла, предстои му участие в същинската фаза на европейските турнири след дълго отсъствие. Феновете изкупуват за минути капацитета на стадиона, а отбор и треньор постигат победа след победа.
И като черешка на всичко, на екраните на въпросната пресконференция грейна проектът на новия стадион. С увеличен капацитет до 28 000 места спрямо първоначалните анонси, от най-висока категория и с претенции да бъде един от най-модерните в тази част на света. Не на последно място и с оригинални елементи в дизайна му, нещо като трансформация и продължение на свещеното за привърженици „Л“ в син пламък.
Почти гениално. Операция „Син пламък“. Горивото се изразходва ефикасно, синият пламък оставя само топлината наоколо и няма почти никакви сажди. Звучи точно като началото на нова ера.
Нова ера и операция, които обаче никой не можеше да предположи, че всъщност най-вероятно ще започнат с фиаско.
Дни преди мача с Ред Бул Залцбург, европейските турнири, които трябва да бъдат ежедневие в бъдещето след толкова дълго чакане и обобщават левскарската мечта на поколения, всъщност ще започнат не с ентусиазъм, а на наполовина празен стадион. Нещо повече – отровата на социалните мрежи изля върху клуба неочаквания гняв на левскарите, маскиран като недоволство от високите цени на билетите за Европа. Даже не само недоволство, но дори и настървение да се демонстрира гняв, сякаш събиран много време и насочен срещу комерсиалните активности, които иначе демонстрираха възхищение.
Какво се случи? И защо?
Най-елементарно е да предположим, че е това, което изглежда. Някой в клуба се е олял с цените, опитвайки нов таван за отговарящите еуфорично фенове. В крайна сметка има логика и в двете. Шефовете, които искат да хванат момента и клубът да кешира сериозно. А после и феновете като обикновени потребители, ударени тежко от инфлацията около тях. Ако е така – всичко е въпрос на сметки. На „Герена“ ще си вземат бележка и ще коригират цените още за следващото домакинство в Европа, а междувременно ще направят и някой жест, който да бъде оценен. Те са обречени в едно надиграване със запалянковците на тема „Билети и цени“, защото единственият им голям коз е отборът. Ако Веласкес и подчинените му започнат да мачкат, концепцията може и да проработи. Но я има и другата крайност. Ако не мачкат, а почнат да получават сблъсъци с реалността, възможността за финансов провал е съвсем реалистична. Следващите домакинства срещу Ягелония и Лилестрьом не носят атрактивни афиши, а Милан в мразовита януарска вечер без да се играе за нищо няма как да бъде изобщо магнит. Справка – претърпелият огромен провал проект за честване на юбилея на Гунди в мач, първо срещу Бока Хуниорс, а след това и срещу Милан. И конфузията той да бъде отказан заради мижав интерес.
Едва ли обаче е толкова просто и Еду Гаспар, Клаудио Праковник и колегите им от новия съвет на директорите тепърва ще имат сложен ребус пред себе си. Новите шефове вече показаха възхищението си от това, което са видели да прави публиката на Левски, и го определиха като „нещо, което не са виждали“. Изглежда странно за бразилци, особено за бивш директор на Фламенго, какъвто е Праковник. Но пък не е непознато. Няколко години по-рано сегашният президент на Гьозтепе Расмус Анкерсен, в качеството си на представител на „Спорт Репъблик“ на Драган Шолак, също изрази възхищението си от публиката по време на финала за купата срещу ЦСКА. В корпоративния свят на футболния бизнес това означава пари. И заради това експертите-директори на Бостанджиев говорят за „солидна основа“ в начинанието, с което са се заели.
Това обаче е нещо, което в началото на юли никой нямаше как да предвиди. И именно там трябва да се търси основата на днешния проблем. Той прилича на това, което се вижда с отбора на Хулио Веласкес, който сякаш „зацикли“ след серия от отлични мачове. И някъде там трябва да потърсим сходни белези в състоянието на публика и отбора.
Факт е, че феновете изразходваха огромно количество емоционален капитал в последните два месеца. Това без съмнение е първият ключ. Само за няколко месеца те преживяха шампионската титла след дълга пауза, завръщането в европейските турнири след също толкова дълга пауза. Борац, Крайова, Кайрат, АЕК, пътувания, чакане, билети, опашки, напрежение, надежда за Шампионска лига, отпадане от Шампионска лига, прехвърляне в Лига Европа. Всеки от тези мачове, започнали още от зимата и далеч преди Европа, беше представян като исторически. И беше приеман като такъв, докато самата дума започна да губи силата си.
В самия анонс за продажбата на пакетни билети за мачовете от Лига Европа клубът се обърна към феновете, като обяви, че новите 4 мача „се запечатват в историята“ и се помнят цял живот. Тук обаче се появява и първият парадокс: ако всеки мач е историческо събитие, нито един мач не остава единствено събитие.
Или, както биха казали специалистите, това е учебникарски пример за едно понятие, появило се в последните години и определяно като „фенска умора“. В случая с Левски по-подходящо е да говорим за „емоционална пренаситеност“.
„Сините“ започнаха годината (и живяха в последните години) с огромен дефицит на футболни емоции. 17 години без титла и 16 години без европейски турнири създадоха огромен глад, който през времето заведе 15 000 човека в Бургас на финала за купата с Черно море (2015 г.) или водеше до разграбването на билетите за всеки важен мач в преследването на мечтата. Клубът успешно превърна това в потребление и започна да чупи рекордите. В едно потребление обаче има много значими фактори като време, пари, внимание, емоционална енергия. Ето защо рекордните продажби на фланелки и сезонни карти лятото не противоречат на полупразния стадион срещу Ред Бул Залцбург, а са дълбоко свързани.
Ролята на многото сезонни (полусезонни) карти също е важна. Този, който я е купил, вече е казал, че е с Левски за дълго време и не взема решение за всеки мач. Този без карта обаче се пита за цената и дали би дал 20, 30, 40 евро за този мач днес. И въпросът не е колко струва едно преживяване, а колко струва това конкретно преживяване спрямо всички останали преживявания, които получи и които може да получи в следващите месеци.
Ето защо това е най-важното: проблемът едва ли може да се търси в абсолютната цена. Самите билети за първия мач от Лига Европа не са екстремни за европейски футбол, както и за България. Даже те могат да бъдат „евтини“ за АЕК. Но да изглеждат „скъпи“ за Залцбург, защото фенът вече е дал за Кайрат, Крайова, АЕК и т.н. Това е натрупването, което е част от умората.
Има и много важна промяна обаче в символиката, което е най-интересната част.
През лятото фенът на Левски не беше клиент. Той беше 12-ият играч. Беше човекът, който спасява клуба („Без вас нямаше да има Левски“). И изведнъж преживя цената на билета, за да усети не просто, че „това е скъпо“. Ами нещо, което звучи страшно: „Аз помогнах на този клуб да стигне дотук, а сега той ми продава достъпа до това, което заедно постигнахме.“
И заради това реакцията, включително нападките към клуба в социалните мрежи, могат да бъдат определени като реакция, която е морална, а не е икономическа. Тя води и до думата „алчност“. Тя е обвинение за нарушен психологически договор, ако може да съществува подобно звучащо абсурдно в модерния свят понятие.
И точно заради това представеното ново ръководство на Бостанджиев с фигури като Еду Гаспар вероятно засилва този ефект. Допреди няколко месеца се казваше, че „феновете спасяват Левски“, а сега се говори за ново ръководство, инвестиции, стратегия, бъдеще, нов стадион.
Логично е част от публиката да си каже: „Ако вече има пари и сериозен инвеститорски план, защо аз трябва да бъда натоварван допълнително?“
Може да звучи ирационално от гледна точка на клуба, но е напълно разбираемо като фенска психология. Особено след като е факт, че хората са участвали в спасяването на клуба преди Бостанджиев да застане под прожекторите с усмихнатия Еду Гаспар.
Не бива да се подценява и още един незаобиколим фактор: АЕК беше големият момент!
Шампионска лига. Плейоф. Последна стъпка преди турнирната фаза. Гръцкият шампион отсреща. Огромният залог.
След това Левски отпадна. Отборът продължи в Лига Европа, но за немалка част от публиката разказът е „Мечтата беше Шампионска лига“, а не „Сега започва истинското европейско участие“. И двете са верни, но същевременно различни и в известна степен противоположни.
Ред Бул Залцбург може да е силен футболен продукт, но не е непременно силен фенски продукт. Не е Барселона, Байерн или ПСЖ. Не е дори АЕК. Не е и Милан, с който предстои среща през януари в София.
Хората не купуват европейски футбол, когато са потребители, а купуват конкретен мач и конкретна вечер. И в такъв случай цената за този мач може да е психологически праг, който е надхвърлен.
Значение има и стадионът. Това често се подценява. „Герена“ и „Васил Левски“ не са един и същ продукт. На „Герена“ човек купува Левски. На Националния стадион купува Левски на неутрална, огромна, овехтяла инфраструктура. Ако ще плащаш повече за специален европейски мач, очакваш и специално преживяване. В случая големият стадион има обратния ефект. Празните места се виждат и започват да произвеждат още празни места с ефекта на доминото.
И тук стигаме до още един феномен: самият празен стадион усилва недоволството. Защото ефектът на доминото е очевиден: по-малко купени билети – празен стадион – снимки в социалните мрежи – „ето я алчността на ръководството“ – емоционално възмущение – още хора не купуват – още празни места. Икономическият проблем вече е по-скоро морален конфликт.
Има и още един феномен: футболният клуб не е и не може да бъде възприеман за обикновен търговец. При него има отношение. Феновете не мислят за това как ще бъдат по-високи приходите за клуба, а за това, че той е клубът. И заради това цената има по-голям емоционален товар: прецакахме сами себе си.
Заради това, ако трябва да обобщим причината за празните седалки днес, то тя е натрупана емоционална умора, натрупан финансов разход, размиване на усещането за историчност, разочарование от отпадането от Шампионска лига (не от ЦСКА и Ботев Враца!), по-слаб магнит като Залцбург, неудобният национален стадион, усещане за промяна от спасяване на клуба към това, че клубът ни продава продукт, социалните мрежи, които превръщат всичко в морален скандал.
И заради всичко това можем да констатираме, че беше произведен първият сериозен момент на пренасищане, а не че феновете се ядосаха на Левски.
Заради това бих казал, че публиката не се е отказала от Левски. Тя отказва да консумира още един продукт на Левски при условията, при които той ѝ е предложен.
В крайна сметка основният въпрос е колко пъти можеш да продаваш на един и същи човек исторически момент, преди историческият момент да се превърне в поредния мач?
И заради това една подобна криза трябва да бъде преодоляна с лекота. Но от специалисти.
За много хора, включително и за мен разочарованието от загубата от умрелите е несравнимо по-голямо от загубата от АЕК.