Да върнеш стрелките на часовника

Как без да спечели важен мач, Левски изпраща седмицата в добро настроение

Когато топката се оплете в мрежата на ЦСКА след удара на Алдаир, стрелките на часовника в съзнанието ми се върнаха назад…

…Слизах по една от серпентините на стадион „Джузепе Меаца“ веднага след дербито Милан – Интер (2:2) през ноември 2016 година. Черно-сините бяха гости и втората минута на добавеното време Иван Перишич беше измъкнал с гол равенството. И тъй като публиката е перфектно разделена, тифозите на Интер слизаха от отделения за тях половин етаж на сектора по стълби. По серпентината слизаха преобладаващо такива от Милан, но не съвсем. Беше нещо като „смесена“ трибуна, защото сред росонерите се бяха промъкнали и “вражески елементи”. Росонерите слушаха как през загражденията щастливите фенове на Интер им пееха, докато вземат бавно стъпалата надолу: „Volevano vincere, volevano vincere…” Или казано с други думи „Те си мислеха, че са спечелили, те си мислеха, че се спечелили“. Песента се довършваше цинично с нещо, което свързват с вятъра. Нямах симпатии към нито един от двата тима, но около 2-3 дни си тананиках това, което пееха интеристите. И без да имам симпатиите усетих и запомних емоцията в дербито, „Дерби дела Мадонина“, както наричат сблъсъка на Милано.

Това обаче е само част от причината да се сетя за онзи мач след софийското дерби. Защото паралелите между онова 2:2 и това на „Васил Левски“ са много, при това все такива, които водят към мисли за значението на футбола, както и биха могли да хвърлят светлина върху различните полемики.

Преди да започне двубоя на „Сан Сиро“ изпитвах почти носталгично чувство. За първи път гледах този мач на стадиона и двата състава, меко казано, не ме впечатляваха. Нямаше нито един футболист, който бих могъл да нарека световна звезда. Нито примерно Перишич от Интер е такъв, нито Луис Адриано от Милан. Даже е срамно да се изреждат съставите. Питах се точно на моето първо такова дерби ли ще се случи така, че Милан и Интер няма да имат световни футболисти, а в най-добрия случай такива от следващото ниво. Кога е било това в историята? И на какво би могло да прилича това дерби без велики футболисти?

В края имах отговор. Не звездите, а спортният дух е неподражаемото в „Дерби дела Мадонина“. Желанието да се състезаваш, никога да не се отказваш да печелиш.

И сега преместваме отново стрелките напред към „Васил Левски“. Седмицата ни предложи полемиката българи срещу чужденци. Дава ли се шанс на нашите играчи? Посредствени ли са чужденците? Даже националният селекционер Илиан Илиев се оказа на мушката в оказалата се котерийна борба за влияние в и около БФС. Изпълнителният директор на ЦСКА Златков пък сякаш произнесе присъда не само върху българския футбол, но и върху самото дерби на влизане. „Най-добре е българските клубове да вземат играчи от Латинска Америка и да ги препродават в Европа“, той начерта на глас пътя за развитие на такива като ЦСКА и Левски, нещо, за което тук там се говори, но много рядко. Бизнес проект, в който идват едни играчи, останали по чудо незабелязани някъде, със спорни, но все пак прилични качества или с липсващо правилно отношение към футбола и българското първенство е нещо като витрина за тях, докато евентуално забавлява тези по трибуните.

Всъщност това е днешната картина и на двата исторически гранда. Бъкани с чужденци, повече от които с посредствени качества, но запушващи местата на българските играчи, които и без това ги няма. Т.е. има ги, ама все не им стигат силите да спечелят мястото си.

Това, което се случи на терена може да се разкаже и в няколко значителни изречения.

Левски според мен беше малко по-добрия отбор. Беше по-добър, защото имаше по-ясна идея какво иска да постигне и как да го постигне. Искаше да упражни доминация и в по-голяма част от времето успяваше. Мачът обаче се реши от индивидуалната класа и индивидуалните грешки. Кристиан Димитров направи така, Питас вкара. Но не само вкара, но показа, че ако продължи да го прави в такива мачове, може и да оправдание огромния си трансфер и заплата. Намери празна пролука за удар и шутът му бе блестящ. След това младото момче Панайотов, по ирония на съдбата изгонено от иначе „проспериращата“ школа на Левски, показа самочувствие при пробива и постановка на удара. Е, хайде ще си затворим очите за намесата на Маркович, защото малко по-рано поне аз за първи път видях запомнящо се негово спасяване във важен мач.

От другата страна в синьо имаше един страхотен Ел-Джемили. Асистенцията за първия гол на Стефанов, след това спечелената втора топка и пасът пак към Нани, който сервира за изравняването на Алдаир. Не бива да забравяме и отменения гол. Ударът с вътрешен фалц с десния крак покрай вратаря. Изобщо испанецът от марокански произход показа защо е специален футболист, пък нека да дразни с понякога дългия си опит за дрибъл.

Можем да изброим и грешки на ЦСКА в края, дръпването назад в защита, влизането на Лиъм Купър със странни функции и задачи. Но това няма значение.

Сигурно ще се каже много и за качеството на футбола. Но какъв футбол като качество точно се игра в може би дума дербита през последните 20 години? Това беше точно като „Дерби дела Мадонина“. Без да има някакви велики изпълнители, с множество полемики за смисъла от посредствените или, хайде да бъде по-деликатни, надценени чужденци, но Вечното дерби в неделя следобед предложи това, което е неговият смисъл – драма, битка до край и забавление за публиката.

Всъщност дори и само това да губиш до 95-ата минута при 9 добавени, след което да изравниш, като междувременно се случат и два червени картона, ще е нещо, което ще го пише в антологията на дербито, където този мач със сигурност ще е сред специалните.

Наясно съм, че може би са необходими и много детайли, в следващите дни ще се доказват една или друга теза, ще се правят оценки. Във футбола понякога късметът е това, което може да обърне или поне да отложи някакви драматични събития. Със сигурност без този невероятен обрат Хулио Веласкес щеше да е в доста по-трудна ситуация и нещата да изглеждат коренно различно. Щеше да вижда по-ясно изхода и от този клуб, защото Сираков е безжалостен, когато критиката се насочи към самия него, а това щеше да е неминуемо. Щеше да се говори за избора на титулярен състав, за закъснялата селекция, за това, че Левски не може да обърне мач. Щеше да се говори за българи и чужденци и за каквото се сетите, което се случва след една загуба. Може би и за съдийството на Гидженов и за странната ситуация в 5-ата минута, при която Цунами надскочи с половин метър защитник на ЦСКА, игра с глава, след което падайки сложи ръка на гърдите на съперника, който се държеше после дълго време за задната част на глава, падайки и превивайки се в конвулсии… Защо ВАР не се намеси тогава никой не може да каже, тъй като секунда по-късно имаше дузпа за Левски.

Всички тези полемики, бъдещето на Веласкес и проблемите в Левски остават на заден план.

Без да спечели мач тази седмица, испанският треньор върна стрелките назад. Сякаш мача с Черно море не го е имало. И един и същ резултат, а именно предрешената сякаш битка за второто място, сега изглежда по различен начин.

На публиката и трябва просто една „мелодийка“, която да си пее няколко дни и да забрави останалото. Всичко останало може да почака. Но не е ли това нещо, което прави футбола велик? Volevano vincere, volevano vincere…