„Буенос тардес а тодос“. Ако има сигурна прогноза, свързана с края на дербито между Левски и ЦСКА в неделя, 8 ноември 2026 година, то тя е точно тази. Репликата, която всеки привържени на Левски познава толкова добре, колкото и българския ѝ превод „Добър вечер на всички“, ще бъде първото, което Хулио Веласкес ще изрече пред микрофона и камерите на телевизията, независимо от крайния резултат. Това ще бъде и краят на един 72-часов маратон. Число, което, ако се опрем на нумерологията, носи щастливи асоциации за левскарите по аналогия с най-славния резултат срещу „червените“. Но тук правилната асоциация, а оттам и символиката, е по-скоро с 24-те часа на Льо Ман, най-тежкото и в много аспекти кошмарно състезание за автомобилните пилоти.
Някъде там, плюс-минус няколко минути, ще са изминали 72 часа между началото на мача с Ягелония и края на този с ЦСКА – най-тежката част от маратона през сезона 2026–27. Или този етап, който определя в много голяма степен как ще се развият следващите месеци за шампиона на България.
Аналогията с автомобилното състезание във Франция може да се търси в много посоки.
„24 часа на Льо Ман“ е известно с това, че изисква скорост, която пилотите и автомобилът могат да поддържат през цялото денонощие. Точно както в сезон, в който се бориш на всички фронтове.
Печели екипажът, изминал най-голяма дистанция. Най-много мачове почти сигурно в случая с Левски означава голям успех на всички фронтове.
Една повреда, контакт при изпреварване или дълъг ремонт в бокса може да заличи преднина, трупана с часове. Нали? Една контузия, една грешна ротация или липсващ за дълго футболист могат да имат катастрофални последствия за всичко, което Левски направи от началото на сезона или дори много по-рано.
Част от трасето „Сарт“, което е дълго 13,6 километра, минава по обикновени пътища, затворени за състезанието. На отсечката „Мюлсан“ най-бързите прототипи доближават 340 км/ч, а в края ѝ има завой под почти прав ъгъл с малко място за измъкване от грешка. „Мюлсан“ за Левски бяха първите два месеца, а завоят под прав ъгъл – краят на септември и последователните мачове за Суперкупата, навън срещу Ботев Враца и срещу Залцбург.
Ключово на „Льо Ман“ е, че най-бързите прототипи и най-бавните автомобили делят едно трасе. Лидерите застигат слабаците и ги изпреварват с обиколки, а разликата в скоростта оставя малко време за реакция, особено при влизане във завой. Точно както Левски дели Първа лига с абсурдно слаби отбори, но при завоя може да допусне грешка.
Нощ, дъжд и умора са факторите, които правят „Льо Ман“ трудно състезание. В тъмните участъци пилотите разчитат на фаровете, а водната мъгла зад друг автомобил допълнително намалява видимостта. Трима пилоти се редуват, но всеки поддържа концентрация, за да избегне грешки в дългите серии. Така е и в Левски. Тримата пилоти можете да ги видите край тъчлинията – Веласкес, Гаспар и понякога Тасевски. Дългият сезон изисква принос от всеки.
Важни са издръжливостта на автомобила и точните решения в бокса. Отборите балансират темпото с разхода на гориво и износването на гумите и спирачките. При промяна на времето дори една обиколка повече с неподходящи гуми може да струва време или да доведе до катастрофа. Физическата издръжливост и ротациите. Нещо, в което Веласкес няма как да бъде разбран в клуб като Левски, освен когато автомобилът му пресече финалната линия.
Стигаме и до най-идиотската, но всъщност точна аналогия. Льо Ман носи паметта за най-тежката катастрофа в историята на автомобилния спорт. През 1955 г. загиват пилотът Пиер Льовег и 83 зрители, след като отломки от неговия „Мерцедес“ политат към публиката. В Левски дори и в тези щастливи дни зад ъгъла надничат спомените от най-тежката криза, предизвикана със сигурност от „добри намерения“. Грешки най-вече на терена изпратиха отломки от тима към публиката и до днес предизвиканият разрив има своите тежки последствия. Ето защо пилотът в синия автомобил, Хулио Веласкес, има доста по-тежка задача от това да измине с него най-дългата дистанция, да издържи и да спечели състезанието. Както сам изтъква, той не чете текстове, не гледа телевизия и не слуша подкасти, така че избягва максимално замърсяването на идеите, които има, и в крайна сметка свежда футбола на Левски до неговата техническа част и съответно избора, който прави. Вероятно това е неговата печеливша формула, защото иначе, както е показала историята, малко са пилотите, които могат да издържат.
Тук обаче спираме с метафорите и се пренасяме на терен.
Така се случи, че тази седмица гледах отблизо медийните изяви на Веласкес. В съботния ден се борех със студа и бързането за насрочената в 11 сутринта изява. Закъснявах с няколко минути и заради това, ходейки с бърза крачка вече около самия стадион, включих пресконференцията, за да не изпусна важен детайл. Естествено, подобно на всеки друг, очаквах и първия въпрос, който трябваше да е за Сержиньо. Всичко друго би било непрофесионално. Той и Бурас са под въпрос – това беше кратката версия с уточнението за значението на последната тренировка. Колко символично е всичко! В навечерието на вечното дерби Веласкес чака новини за двамата си най-важни играчи. Бурас беше такъв до контузията си срещу Септември. След това пропусна гостуването на Арда заради температура. То донесе най-голямото главоболие за Веласкес не толкова с минималната грешка (1:1), ротацията и това, че беше изпреварен от „червения автомобил“, колкото с извадените от гардероба скелети на ротацията срещу Славия година по-рано. Не е случайно и това, че ако има момент, в който Веласкес загуби контрол, то това беше при „токсичния въпрос“ няколко дни по-късно.
После пък се оказа, че Бурас е усетил проблем и на тренировката преди мача с Ягелония, но това някак остана в сянката на контузията на Сержиньо. И може би на факта, че в отсъствието на алжиреца Дон Хулио беше намерил формулата, по която да компенсира тази липса.
Веласкес вече беше заговорил за възстановяването – един от онези моменти в пресконференцията, в които обогатяваше аудиторията с познания. „Първите 48 часа след мач са възстановяването. След тях вече можем да тренираме и да играем пълноценно и тогава преценяваме кой в какво състояние се намира!“ Ясно. Вече изкачвах железните стъпала към залата за пресконференции и си представях физиономията на испанеца, която трябваше да е ядрото на следващото ми четиво (това, което е пред вас), защото изявите му отпреди няколко дни в същия формат преди мача с Ягелония бяха предизвикали определени мисли и творчески идеи. Тези два мача – с поляците и с ЦСКА – са моментът, който може да бъде преломен. Дали в крайна сметка тежестта е непосилна за Хулио, или ще се справи и този път? Този въпрос доста пъти е възниквал, поне у мен, откакто той е на „Герена“. Но сега задачата изглеждаше концептуална, както обичам да казвам. Трябваше за няколко дни да постави Левски на европейската карта, което означава класиране за елиминациите, и да покаже, че може да защити титлата от миналия сезон, която не е била случайна. И най-важното е, че и двете задачи са императивни за човек, чийто най-дълъг стаж в един отбор е бил по-кратък от сегашния в Левски – и то сред пасторалното спокойствие на Алкоркон! АлкорКОЙ?
С отварянето на вратата на претъпканата зала видях различен човек. Веласкес беше направил първата крачка и държеше здраво волана. Даже беше много уверен и говореше за онази част от бъдещето, в която е важно наличието на първо лице. „Българският футбол“ беше „ние“. Левски е неговият отбор, но той е минал на ниво, в което говори за „нашия град“ (който представя с Левски) и даже за „нашата страна“ и „нашия национален отбор“. Специално си пуснах втори път записа, за да чуя дали присъства първо лице, или е интерпретация.
Така звучи човек, който не смята престоя си за краткосрочен. В случая може да е заради победата над Ягелония, която е огромна крачка напред поне в Европа. Може да е заради символичния начин, по който беше постигната – гол на Стоянчов след асистенция на Кусо, т.е. потвърждението, че дори и най-дивните му ротации и смени могат да бъдат печеливши и чарът на всичко е да поемаш риска, без да трепериш за точния момент. Може пък да е заради предизвикателството, което беше пред него и което го мобилизира. Може пък и да е измислил варианта без Сержиньо и Бурас. Може пък и това да е неговата игра в стил „Жозе Моуриньо“ със съперника, което в неговия случай е да заложи на това, че най-плашеща е неизвестността, когато срещу теб е някой, смел да поеме всякакъв риск.
Даже за последното търсех доказателства и в малкото наблюдения за ЦСКА, които си позволи да хвърли на аудиторията („Можеха да измъкнат нещо в Атина, въпреки че допуснаха много удари към вратата си“). Дали пък не им е подготвил блицкриг – такъв, на който самият той стана жертва през второто полувреме на Суперкупата?
Това обаче са въпроси, на които нямаше как да си отговоря, и едва ли някой знае точния отговор. Сигурното обаче беше, че виждах друг Веласкес.
И тук връщам лентата назад. Там някъде на стартовата линия преди Ягелония.
Обстановката изглежда тържествена, ако се абстрахираме от нихилизма, когато говорим за стадион „Васил Левски“. Ден преди мача с Ягелония.
Журналистите имат стаичка близо до мястото, откъдето влизат в бетонното старо чудовище. Странно е, но заложих на това табелите с брандинга на УЕФА да ме водят този път и да взема първо акредитацията за мача, а после да отида на пресконференцията. Оказа се, че мога да свърша и двете едновременно и съм направил правилния избор, който би бил неправилен иначе, защото пресконференциите си имат място и то е близо до официалната ложа.
Този път се оказа, че трябва да сляза по едни стълбички, и се озовах в доста широка зала, с луксозни столове, докарани отнякъде, брандирана в оранжево-черното на турнира. И като детайл, нанесен финално от четката на талантлив, но луд художник – завеси в кремаво навсякъде криеха „бръчките“ от соца в това, което е явно някаква зала по нещо си. Имаше и кабинки с шумоизолация в тях, където преводачи допринасят за това видеото в сайта на УЕФА да бъде дублирано на основните езици. Направо „Васил Левски“ се е докарал до съвременен вид и аха-аха да посрещне и някой мач от голямо първенство. Това обаче е друга тема.
Докато се възхищавах на умелото дизайнерско решение, в залата влезе Хулио. Мога да го напиша така: не изглеждаше щастлив. Ако стигна по-далеч, даже бих си задал въпроса дали като Мъри ходи вече щастлив на работа.
За първи път го виждах така, което нямаше как да не провокира професионалния ми интерес. Този път дори не вкара в изявата си нещо, което да предизвика заглавие, а с това и заглавия, които някой ден „Гугъл“ ще направи изключително полезни за биографията и възможностите пред него. Отговаряше някак машинално, дисциплинирано, сякаш отхвърляше ангажимент с кратко бъдеще.
Имаше и нещо, което тогава ми направи впечатление, но го отдадох по-скоро на евентуалната леко приглушена светлина и отблясъците на завесите в кремаво. Този човек като че ли беше започнал да побелява. Може би пък не съм видял и нещо, защото едно е на телевизора, друго е да ходиш на пресконференциите.
„Копеле, тоя човек побеля заради нас!“ Думите са на мой приятел, изречени ден след мача с Ягелония, когато си говорехме за мястото, което явно всекидневно заема Веласкес в историята на Левски. Сепнах се, защото явно и други са забелязали нещо такова. А пък неговите творчески хрумвания, довели за пореден път до такива неща като центрирането на Кусо за победен гол и първи успех в Европа на „Васил Левски“ след повече от 20 години, бяха предизвикали нова вълна на емпатия. Емпатия, която ще изчезне в първата секунда, в която Веласкес леко загуби контрол върху волана. Емпатията е нещо твърде спорадично в Левски, изискванията винаги доминират. Това далеч не е „На браздата“ с Белчо и Сивушка, колкото и главните действащи лица да полагат усилия, а ние да сме закърмени.
Щастието и белите коси могат да предизвикат по-скоро загриженост за адекватност. И в най-добрия случай да ни помогнат още по-добре да вникнем в тежката задача, която е пред Веласкес. В поредния сложен контекст, както би казал самият той. С поредните намигвания на съдбата.
Левски губи Сержиньо, ама ЦСКА губи Зварц, който се е оказал ключов за крушението на Веласкес преди месец и нещо. С тънката подробност, която му се спестява като токсичен въпрос, а именно: какво точно в Зварц не му хареса и не пасваше на Левски, когато можеше да го вземе от Локо Пловдив преди „червените“? Има и още: от чуденето какво да прави с правилото за младите играчи Веласкес стигна дотам да има два избора – утвърдилия се вече в няколко мача вратар Владимиров и героя Стоянчов. И двамата такива, каквито левскарите харесват, насърчават и изискват. Вторият даже вкара с глава победен гол като център-нападател – една картина, която се връща в съзнанието на поколения от онзи отскок на Гунди, запечатан върху черно-белите снимки на мача с Милан. Веласкес има да избира, защото и Вуцов направи добър мач, а и Рейналдо се спаси от своите душмани от мача за Суперкупата: Гбамин го няма, Диниш Алмейда влезе в отбора на кръга в Лигата на конференциите и излезе от този на ЦСКА заради... правилото за „млад играч“. Дали Веласкес ще хвърли Рейналдо срещу Теодор Иванов и Факундо Родригес, или ще го сложи на крилото?
Можем да продължим и с още такива детайли и нумерология около Левски и ЦСКА, но да изпуснем малко парата. С нумерологията от моето съзнание около тези 72 часа на Веласкес. Оказа се, че това любимо на левскарите число не е случайно и в моята творческа аналогия. 72 е номерът на департамента Сарт, чийто административен център е Льо Ман.
И най-важната картина в главата ми.
През миналата година пътувах точно покрай Льо Ман на път от Париж за брега на Атлантика и едно малко градче, Порнише, близо до Нант. Шофираше мой приятел, Симон, който вече рядко се разделя с тъмносинята бейзболна шапка с „Л“. Аз любопитствах за интересни неща от извора за градовете, покрай които преминаваше магистралата. „Льо Ман е най-тъпият град във Франция, не го казвам аз, а много французи“, каза в съответния момент той. Защо? Аз го свързвам най-вече с това състезание. „Не знам, просто е така. Възможно е да е заради рийетите!“ Рийетите са именно от Льо Ман – парченца дърпано свинско, задушено в ароматни билки и коняк, което французите обожават. Повдигнах вежди. Оказа се, че твърде много се вживявали в това да има нещо интересно от техния град, иначе нищо против рийетите.
По-интересното е, че същия ден в Порнише гледахме жребия за евротурнирите. „С кой играем?“, попита Симон, без още да е регистрирал фенклуб на Левски в Порнише. „Апоел Беер-Шева“, казах аз. „Звучи като да бием“, отговори той, аз се усмихнах с лека горчивина. Предстоеше дебютът на испанеца от Алкоркон в Европа и не бях сигурен какво да очакваме, камо ли да създавам очаквания у невинните привърженици на Левски в други държави.
Знаем какво се случи после.
На връщане към Париж Симон ми разказа в колата анекдот, който много не разбрах. Минавахме покрай Льо Ман и аз заговорих за ралито в този „нехаресван“ град. „Всичко там е 24 часа“, каза Симон. Анекдотът беше, че направили там автомат, който 24 часа сервирал рийети. Не се засмях. Ама се сетих, когато седнах да пиша този текст.
72 часа, департамент номер 72. 7:2. Жребият в Порнише, началото срещу Апоел Беер-Шева. Предстоящите „24 часа на Льо Ман“ за Веласкес.
Ама, разбира се. Не е лесно в Левски. Трябва да измислиш автомата, който 24 часа сервира любимото ястие на левскарите, което включва победите над ЦСКА като основно. Не е до завеските в кремаво – как да не побелее човек!