Денят, който отвори вратите към свободния свят

Или споменът за българските Армстронг и стъпки на Луната

Преди година се отбелязаха 30 години от победата на България с 2:1 като гост над Франция на “Парк де Пренс”, която предшестваше случилото се на световното в САЩ и историческото четвърто място.

За гола на Костадинов и въпросният мач е изписано почти всичко от различни гледни точки. Преди година бях помолен от вестник “Тема Спорт” да подготвя специално приложение с нещо любопитно по темата. Заради това отворих дълбоките си архиви и реших да извадя една по-различна гледна точка: френската! Която обогатих с едно есе по темата. Предлагам ви по-голямата част от тези материали.

Една минута за вечността или моментът, който отвори вратите на свободния свят за българите

Няколко поколения американци могат да ви разкажат в детайли какво точно да правили на 21 юни 1969 години. Кацането на Нийл Армстронг на Луната и думите му „Това е една малка стъпка за човека и огромна за цялото човечество“ са се превърнали в символ на това как едно събитие може да остави огромен отпечатък в паметта на човечеството до степен, че дребни детайли от един обикновен ден, които нямат нищо общо с Армстронг и Луната, са оставили ярък спомен в съзнанието.

Подобен ден за българите е 17 ноември 1993 година. Ударът на Костадинов, крясъците на тв коментаторите Николай Колев и Петър Василев, че „Господ е българин!“ са Армстронг и стъпките на лунната повърхност за поколения българи.

Днес, 30 години след онзи ден, за всички, които не са били очевидци е трудно да разберат мащаба на емоцията и значението на победата над Франция. Както подчертава интервюто си за това приложение, един от участниците на „Парк де Пренс“ Цанко Цветанов, „деветдесетте години бяха велико време, в което българите бяхме изпълнени с надежда, че ще бъдем значима част от свободния свят“. И ако търсехме прозорците към него в онези драматични и интересни времена, то на 17 ноември 1993 година българският национален отбор по футбол отвори не прозорец, а широка врата. България вече беше значима, колкото и да има такива, които подценяват социалното значение на великата игра.

За нас очевидците остава трудната задача да опишем случилото се, колкото и да е непосилно да намерим думи, които да опишат емоцията. Аз имах огромния професионален късмет да бъда очевидец не само на световното първенство в САЩ и следващите два шампионата (Евро’96 и Мондиал’98), където поколението на „четвъртите в света“ игра. Всъщност изгря на „Парк де Пренс“, стигна своя връх в Америка, премина през зрелостта си, в която през 1995-та и 1996-та беше един от най-силните национални отбори в света и залезе по естествените природни закони там, откъдето всичко започна – във Франция през 1998-ма.

Усетих сам значимостта на успеха в професионален план, защото много велики неща нямаше да ми се случат, ако Костадинов не я беше ритнал точно под напречната греда на Бернар Лама в последната минута. Това със сигурност важи за много българи, така че случилото се в Париж изобщо няма само футболно измерение.

За самия мач, успехът, детайлите, головете и героите е казано много, даже почти всичко. Трудно може да се добави нещо, освен емоциите на очевидците. Като появилият се преди време клип в YouTube, заснет от участници в екскурзията до Париж за мача, който показва друг поглед върху преживените емоции.

Това, което ви предлагаме в това приложение, посветено на онзи ден, е една по-различна гледна точка. Как французите погледнаха на този успех, как го преживяха и дали пък той не беше предопределен.

Като очевидец си давам сметка, че много от детайлите са избледнели. Светът също е бил друг и информацията не е доминирала до така степен, че всичко да е било на разстояние няколко клика с мишката и натискания на копчета от клавиатурата. Признавам си честно, че макар и професионални ангажиран с футболната журналистика по онова време, чак днес си давам сметка за някои неща, докато разлиствам старите списания. Едната страна е колко неочакван беше успехът за нас като зрители.

Имах късмета да пиша за вестника му репортажите от мачовете срещу Швеция и Австрия. Видях болката от „отпадането“ срещу Швеция. Също и „безсмисленото забавление“ срещу Австрия с четирите гола и чудесата на Лечков на терена. Нямаше интернет и чак след мача в редакцията научих, че всъщност Франция пада от Израел и се появява теоретична възможност за чудо. В което никой не вярва. Помня и самия мач на „Парк де Пренс“, който гледах вкъщи. Ударът на Костадинов и как след като премина крещенето и първите емоции с брат ми, реших, че трябва в полунощ да се отправя към редакцията. Където вече бяха отишли всички останали сякаш беше средата на работния ден.

Дали беше тогава, дали беше на следващия ден. Спорим още с Жаклин Михайлов за детайлите. Но той ми каза: „Отиваш на световното!“ Костадинов и останалите бяха отворили широко вратата на свободния свят за обикновените българи.

България тича към САЩ’94 в момента на лудостта

„Франс Футбол“: „Това вече е прекалено!“, или как французите приеха шока, предизвикан от гола на Емо Костадинов

„Това вече е прекалено!

Корицата на “Франс Футбол” със заглавието “Това вече е прекалено!”

От грешка в грешка, от слабост до слепота, от Харибда до Сцила (или българското съответствие – между чука и наковалнята – б.а.), “сините“ и френския футбол се удавиха в кървавия за тях водовъртеж на „Парк де Пренс“. Костадинов постави Улие и неговите носители на сигурност по местата, далеч от Американската мечта. Край на мечтата! Сега ще трябва някак да изтрием миналото.“

Цитатът е от корицата на авторитетното френско списание „Франс Футбол“ и по-точно броят, посветен на чудото на България и последствията върху Франция. Едва ли някога в историята, един от мастодонтите на футболните издания е имал по-трагична за французите първа страница. Но как беше приет шокът, който българите предизвикаха в Париж на 17 ноември 1993 година?

Уводният текст започва със снимката на полуделите от радост български национали, тичащи след голмайстора Емил и красноречивият надпис „In memoriam”. След него авторът Франсоа дьо Монвалон продължава да нарежда скръбно:

“Да, Марсел (Десаи) не се появи. Да, Емил вкара. Да, Жерар (Улие) се провали. Да, „сините“ не играха. Да, френският отбор няма да бъде на световното. Да, Свети Тома (Тома Неверни), ето го доказателството. За спомен. Вечен.“

Сякаш като при апокалипсис, френското издание залага на алюзиите, свързани с Библията. От звездата на Давид, която отвежда до загубата срещу Израел на „Парк де Пренс“ месец по-рано и която прави възможно българското чудо след това. Но и се свързва с първото име на Жинола – герой с фантастичен гол срещу евреите в онзи мач, както и антигероят от заключителните секунди на „Парк де Пренс“ срещу нашите.

До Деня на вси светии, наречен още преврат от „Франс Футбол, пет години по-рано, когато Мишел Платини сменя Анри Мишел начело на националния отбор. „Франция няма да играе в Америка, след като пропусна световното в Италия. На Евро’92 пък се правеше, че участва в отбор, в който очевидно командваха Папен и Кантона. И сега плаща голяма цена“, пише още „Франс Футбол“.

Но моментът на голямата трагедия е описан в детайли. „В 22:30 синият ковчег за Франция беше вече подготвен“, казва авторът. „Давид Жинола беше сменил сянката на Жан-Пиер Папен, който напусна терена заради крампи. Крампи през ноември?“

Вечната артистичност на Жинола е бомбата със закъснител, смята „Франс Футбол“. „Той беше решил да играе. Жинола е Микеланджело в докосването на топката. Той искаше да се покаже, да даде нещо на мача, да говори с краката си, да ни покаже искреност. Вместо да си занесе задника в Америка, той беше решил да играе!“ Това е заключението за изпълнението на фаула от Жинола близо до дясното флагче за корнер на атаката на Франция. Центриране пред Михайлов, топката отива към Кременлиев, оттам до Балъков и Любо Пенев. Последният я прехвърля на спринтиращия Костадинов.

Минута по-рано и тридесет метра зад Жинола, защитникът Марсел Десаи чува подхвърлянето към себе си. „Спокойно, стой тук и не се връщай. Мачът свърши!“ Това е един от дребните детайли, които обръщат историята. „Горкият Марсел не послуша сърцето си, смелият Давид го чу как бие лудо, а ти, Жерар, умря с идеите си, умря бавно, на границата на престъпното погребение на играта. Но спокойно, това е само игра!“, пише Франсоа дьо Монвалон.

Атаката се развива. Еманюел Пти губи двубоя си с Костадинов, шпагатът на Лоран Блан е закъснял и не може да помогне преди българинът да е отправил разтърсващия си удар. Но най-вече липсва Марсел Десаи, който само подтичва до Стоичков и вижда как „осмицата“ вдига победоносно ръце след попадението.

Десаи признава болезнено пред журналистите детайлите от ситуацията на гола. Това не е изненадващо, защото някои от съотборниците му са далеч по-откровени. „Не видях изобщо топката при втория гол“, проронва вратарят Бернар Лама. „Ние сме магарета!“, не крие яда си днешният треньор на Франция и тогавашен капитан Дидие Дешан. „Магарета или слепци, на кого му пука? – заядлив е „Франс Футбол“. – За вашите задници има свещичка за разхлабване. От София. През Порто!“

Журналистите смятат, че арогантността на треньора Жерар Улие преди мача има голям дял в настъпилата беда. „Вие бяхте сигурен, че един удар срещу българите ще бъде достатъчен – пише „Франс Футбол“. – Така, както се случи през 1977, 1981 или 1985 година, когато футболът отново се играеше с 11 души. Но можете ли да се закълнете?“

Преди двубоя Улие го е определил като „обобщение на един треньорски живот“. „Това обобщение изплува чудесно на повърхността“, ядосан е авторът на текста и рисува картината на това обобщение: „Вижте Педрос, който гали топката на пресекулки с левия си крак, но не може да я подаде с достойнство на свой съотборник! Вижте Папен, който неведнъж е бил спасител, как става жертва на крампи през ноември! Вижте и Кантона, който се опитва да оцелее като обикновен войник, докато Стоичков му отнема топката!“

И накрая следва иронията и обобщението. „А Жерар Улие се беше заканил, че ще победим Бразилия на финала на световното като отмъщение!“ Вместо него обаче „Франс Футбол“ начертава картината на тогавашното състояние на френския футбол, която тъжно напомня на… днешния български. „Френският футбол е седнал мързеливо върху непрекъснато растящите субсидии от УЕФА. Той не заслужава мястото си в европейския елит. Вместо него в Далас и Лос Анджелис ще отидат Германия и Италия. Но също така и Норвегия, Ирландия, Гърция и Румъния. Френският футбол може да се спаси само когато започне да уважава играта. Дали обаче в царството на слепците, скоро ще се появи поне един едноок?“

Дългата минута на Христо Стоичков

Огромна снимка от удара на Емил Костадинов с надпис “Една минута за вечността“ украсява материалът на „Франс Футбол“ за българите. Колкото и странно да е той не е посветен основно на гробокопача на французите, а на най-голямата звезда на нашите, Христо Стоичков. Футболистът на Барселона е снима отдолу, стиснал юмруци и затворил очи, сякаш невярващ на случилото се. А до него сияе вратарят Борислав Михайлов.

Френските журналисти не губят време и хващат директно бика за рогата. „Той мечтаеше българите да победят в последната минута. На 17 декември 1993 година, в 22:38 часа, животът на Стоичков се преобърна само за една минута. Една минута, на която той все още не се е насладил напълно.“

Водещото френско издание, което връчва „Златната топка“ и „Златната обувка“, две от най-големите индивидуални награди, печелени от Стоичков, е проследило престоя на „осмицата“ във френската столица. Журналистът Алешандре Валенте се познава с българина и го следва навсякъде. „Можем да кажем, че преди месец чувствахме, че сме елиминирани“, казва Стоичков пред поредните журналисти, с които разговаря. Те са от едно испанско радио, а въпреки умората, смесена с щастие и предстоящата много дълга нощ на празнуване, Христо не бърза и отново разказва своята версия за случилото се току-що. „Скъсахме ги в последната минута, когато най-много боли“, доволно обяснява той на испанците, които са едни от последните, останали в коридорите на „Парк де Пренс“. Валенте пък ще отбележи в репортажа си: „В неговия отмъстителен характер, тази минута на гола на „Парк де Пренс“ ще остане като най-великата нощ. По-велика дори и от 120-те на „Уембли“ през 1992 година, когато Барселона спечели Купата на европейските шампиони срещу Сампдория!“

„Отивам на световното, човече! Осъзнаваш ли? Не мога още да измеря щастието си“, обяснява Стоичков на испанския си събеседник. Точно в онзи момент покрай него преминава Жан-Пиер Папен. Опитва се сякаш да прикрие лицето си и да се смали, за да остане незабелязан. Но зоркото око на Стоичков го вижда и му подава ръка. Папен я поема и пожелава успех на своя съперник на испански. „На испански! След което изчезва“, както учудено ще подчертае журналистът от „Франс Футбол“ преди да заключи: „Война, която Папен обяви изглежда приключила!“

Валенте се намесва в разговора на Стоичков с испанското радио и споменава думата „война“. Българинът само започва да се смее. „Фрацузите играха със стегнати дупета – шегува се той. – Знаехме, че ще бъде така и цялата ни тактика се базираше върху страха им.“

Още предната вечер в хотел „Трианон Палас“ Стоичков е уверен в успеха. „Ще видиш, че страхът ще ги убие“, казва той на Валенте за предстоящия двубой. Кореспондетът на „Франс Футбол“ го моли да доразвие анализа си след мача. „Те играха за равен и както винаги се случва, това им изигра лоша шега – охотно казва българинът. – Голямата им грешка беше, че смениха Папен!“ Христо сякаш не вярва, че нападателят на Франция е имал контузия, както ще отбележи журналистът.

Въпрос дали резултатът от мача не е справедлив, както е отбелязал малко по-рано френският треньор Жерар Улие, разпалва „осмицата“. „Не, Франция не заслужаваше да спечели – избухва той. – Че те нямаха почти положения! Ние изиграхме мача така, както се нуждаехме. Изненадахме ги с това, че заложихме на трима нападатели! Имахме три положения и вкарахме два гола.“

Валенте се удивен. „Стоичков говореше толкова разпалено и убедително, че караше всички наоколо да забравят един факт: 10 секунди преди края на мача, българите изглеждаха отпаднали!“ Христо има с какво да контрира: „Вярно е, че накрая изглеждахме отчаяни. Но през цялото време бяхме убедени във възможностите си, защото знаехме, че няма какво да губим.“

Четвъртък, 18 ноември. Стоичков едва е възстановен от емоциите предната вечер, но излъчва щастие. Валенте е отново при него. „Българинът изглеждаше по-спокоен, но вече смяташе, че победата на отборът му е резултат от някаква божествена справедливост!“

И „осмицата“ на Барса не губи време, за да защити мнението си. „Когато пристигнах в Париж, вестниците ме вбесиха – казва той. – Навсякъде ни наричаха бедни дяволи, всеки от които иска просто да се покаже на света сам. Е, бедните отиваме в Америка, докато богатите французи ще ни гледат по телевизията и ще чакат Мондиал’98.“

„Стоичков винаги има да отмъщава на някого за нещо…“, отбелязва в репортажа си Валенте. Отново дава думата на Христо да обясни за мача предната вечер. „Истината е, че ми направи едно нещо голямо впечатление – казва българинът. – Говореше се само за някакви вътрешни техни проблеми и почти нищо за самия мач. Точно обратното на нас. Ние бяхме много спокойни и се наслаждавахме на живота.“

Самият Стоичков стъпва за първи път на „Парк де Пренс“. „Мечтаех да играя на този стадион и се получи добре“, обяснява той. Не остава впечатлен от това, че публиката го освирква, както и освирква българския химн. „Съжалявам само, че накарахме 50 000 да се разплачат“, жегва той.

„Наистина ли съжалява?“, пита се реторично „Франс Футбол“ и се връща на вечерта след мача. Едно от първите неща, които иска Христо на излизане от съблекалнята са останалите резултати. Получава ги и изразява задоволството си, че почти целият отбор на Барса ще пътува за световното. „Жалко само, че Михаел (Лаудруп) няма да е там. Ще трябва да бъдем мили с него“, анализира той. Навън пък го чака добрият му приятел Ромарио, който е пристигнал да го подкрепи. „Ромарио доказа, че е повече от приятел! Той е явление“, обръща се към журналистите Стоичков. И на изпроводяк им казва: „Нито един играч не е завършен без да участва поне на едно световно, колкото и да са важни клубовете!“

Ден по-късно и последните играчи от българския тим си тръгват от френската столица. Един от тях е Стоичков, който отново е причакан на летището от Валенте. Журналистът му припомня едно обещание от преди мача, а именно, че ако България победи, той е готов да се върне бос и пеш до Барселона. „Е, стига де! Цяла нощ съм обикалял из Париж и краката ме болят. Ще се наложи да летя!“, хили се Христо.

На „Ел Прат“ го чака с голяма целувка пред журналистите съпругата Мариана. А Йохан Кройф има за какво да благодари на французите. „Връщате ми един нов Стоичков! Ясно е, че от утре той ще мисли поне до юни за Барселона и Шампионската лига. Случилото се на „Парк де Пренс“ е много добро за Барса!“

А „Франс Футбол“ заключава: „Колко дълга се оказа тази една минута за Стоичков!“

Как Франция бе разтърсена с едно интервю

Осем дни преди мача, френското списание „Франс Футбол“ слага на корицата си Христо Стоичков с огромно заглавие: „Страхуваме ли се от него?“. То е придружено и с отправка към голямо интервю на няколко страници с българина, в което се говори основно за предстоящия двубой. „Той обещава да плачем на 17 ноември. Бъдещето на френския футбол се намира в краката му!“

От дистанцията на времето това интервю изглежда пророческо, но пък и можем да погледнем на нещата от друга страна. Стоичков е един от българските национали, които не само горещо вярват в успеха, който ще дойде няколко дни по-късно, но и провеждат успешна битка на психологическо ниво с „петлите“. Усетил, че те са разколебани от поражението срещу Израел, Стоичков дава това ключово интервю, което достига до всеки французин. „Франс Футбол“ е огромна институция и макар всичко да се решава на терена, то „осмицата“ на Барселона свършва блестяща работа преди мача.

В деня на двубоя „Франс Футбол“ помества малко интервю и с Лечков, в което той преповтаря посланията на Стоичков и работата изглежда завършена. Лечков е играл страхотно срещу Австрия, след това е обявен за играч номер едно на месеца в Бундеслигата и се намира в отлична форма. „Франция с нищо не ме впечатлява!“, казва той пред списанието на въпрос дали се страхува от съперника. „Бундеслигата ме изгради като характер. Искам повече от тях срещу мен, за да освободя място в защитата им. Убеден съм, че ще победим!“

Французите със сигурност се страхуват.

Интервюто на Стоичков започва с темата за Шампионска лига, но след няколко въпроса кореспондентът на изданието Алешандре Валенте минава на централната тема. Нападателят не губи време: „Убеден съм, че 17 ноември ще бъде един много щастлив ден за мен и България!“ Следващите въпроси и отговори са истинска класика, част от историята не само на мача от 17 ноември 1993-та, но и на българския футбол.

Ако е така трябва да благодарите на Израел?

Вярно е, че никой не очакваше победата им в Париж.

Какво се случи с Франция в този мач?

Не ми пука за Франция и проблемите им. Всеки отбор ги има. Фокусираме се върху нашата игра и ако го направим, сигурен съм, че ще играем на световното.

Но равенството ги устройва.

Мачът няма да е равен. Тази среща се играе на всичко или нищо и който победи, отива в САЩ.

Вие как ще се готвите?

Отиваме тази седмица на 10-дневен лагер в Германия. Там ще мислим за тактиката и най-вече как да спрем Папен, Жинола и Кантона. Тези тримата могат да ни донесат беля, ако играят. Но пък и французите трябва да се притесняват от нас.

Двата отбора имат страхотни нападатели. Ще бъде ли офанзивен мач?

Не, по-скоро ще бъде тактически. По-умният ще спечели.

А равнопоставени ли сте с французите?

(Усмихва се.) Не, ние сме по-силни!

Ах! Добре…

(Вече се смее). Но оставям на Папен правото да твърди обратното!

Постарайте се да бъдете обективен!

(Става сериозен). Няма голяма разлика между България и Франция. Но ако вземете играчите поотделно, ние сме по-силни. Единствената разлика е, че Франция е домакин.

Това е голяма разлика?

Не забравяйте, че ние се чувстваме добре като гости. Даже играем по-добре, защото вкъщи има допълнително напрежение. Ето защо съм уверен в нашата победа.

Не ви впечатлява атмосфера в Париж?

Знаете, че срещу Израел публиката освиркваше собствените си играчи. Ето защо Франция сега се страхува. Всички грижи са при тях, ние можем да играем спокойно.

Бяхте ли шокиран, че публиката освирква Папен?

Папен? Публиката винаги е права. Но никой не бива да забравя неговите голове. Когато научих, че са го освирквали, реших, че това е несправедливо.

Дори и ако не играе добре?

Точно на този стадион, той неведнъж е измъквал Франция. Но има и мачове, в които нещата не се получават. Не може обаче да освирквате Папен, дори и Франция да загуби с 0:5. Тези неща ме нараниха, представям си на него какво му е било.

Но разбирате ли, че той отиде твърде далеч, като обяви, че няма да играе за Франция след световното?

Да, но и мен са ме освирквали. И аз съм казвал, че няма да играя повече за националния и съм променял решението си.

Папен може би ще направи като вас?

Сега се нуждае от спокойствие. След толкова години във Франция отиде в калчото и му желая успех. Но тези освирквания са лоша поличба за Франция!

След Израел Кантона обяви, че повече не иска да играе в Париж.

Ако френските играчи не харесват Париж, това е добре за нас.

Самият Кантона е бунтар като вас.

Кантона доказа, че силният характер може да триумфира. Помните Платини като треньор, когато каза: искам този човек в отбора. И то когато никой не го искаше. Платини го пускаше във всеки мач. Убеден съм, че ако не бе дал свобода на характер си, Кантона нямаше да успее.

Вероятно знаете, че Кантона беше искан от Кройф, подобно на Ромарио.

Не искам да говоря за това.

…

Не, няма да говорим за това!

Папен, Кантона, Созе вече играят в чужбина като много българи. Добре ли е това за националния отбор?

Беше нормално да заминат в чужбина. Папен какво може да докаже още във Франция? Също и Кантона. Надминават себе си в първенства като тези в Англия, Италия и Испания и се представят много добре!

По-нататък темата се премества върху Марсилия и обвиненията в корупция, като Стоичков изразява уважението си към Бернар Тапи и направеното от него. Но е провокиран, че и в България има корупция, като неотдавнашния случай с извадения от А група Янтра. „Не зная подробности и не искам да говоря за това!“, тросва се българинът и след това разказва какво се е подобрило в българския футбол след като той е заминал в чужбина. „Вече има повече спонсори, пари, футболистите печелят добре и са доволни.“

Но левскарите са говори да бойкотират националния отбор?

Това са глупости. Журналистите раздухаха глупостите на техния президент.

Значи всичко е наред?

Да, всички български национали ще бъдат на терена на 17 ноември.

В София спечелихте с 2:0, но с трудности накрая.

Сега ни трябва победа с един гол. Ще играем тихо и спокойно. Знаеш ли, че никога не съм губил от французи?

Винаги има първи път!

Няма да е този път! Също така искам „Парк де Пренс“, стадион, където не съм играл. Искам хубава атмосфера!

Вие сте голмайстор за България в тези квалификации, но всичките 5 гола са от дузпи!

Има лесно обяснение с поста ми. България има добри нападатели като Пенев и Костадинов и това ми дава свободата в атака. Връщам се назад до халфовата линия, също и до защитата. Не е като в Барселона. Но съм доволен от представянето си, защото всичките ми голове бяха много важни.

Но България пропиля точки. Ако не беше Израел, нямаше да сте в сегашната позиция.

От 16-годишен играя за България и винаги съм на първа линия. Така ще го кажа.

Ще има ли промени в отбора на България? Например Балъков, който в Спортинг се справя много добре?

Подобно на мен Балъков започна от много млад в националния и вече има много опит. През последните три години обаче влязоха и много млади таланти.

Но защитата е слабост!

За Франция се казва, че има добра защита, но допусна много голове. Всичко това е нормално. В съвременния футбол намаляваме броя на защитниците за сметка на халфовете и нападателите.

Но силата на Франция е атаката!

Да и ще спрем Папен, който може да вземе топката и да вкара.

Преди квалификациите казвахте, че Франция и България ще отидат на световното. Сега там е Швеция.

(Поклаща глава.) Да, Ленарт Йохансон е швед и няма как да не отидат. Очаквах България и Франция, но когато има твърде много хора от една федерация във ФИФА и УЕФА…

Искате да кажете, че невидима ръка им помогна?

За съжаление, да. Видях го срещу Швеция, Австрия, където имаше слаби съдии. Заключението ми е, че идва отгоре.

Може ли да бъдете по-точен?

Не е сериозно на първия мач с Франция съдията да бъде от Мавриций! За първи път виждам подобно нещо в Европа.

…

След това на Австрия – България, където загубихме, съдиите бяха от Русия и нямаха никакъв опит.

Имате ли опасения за съдията на 17 ноември?

Ще видим. Зная, че ще свири шотландец, но в този мач не трябва да се тревожим за тези неща. На терена ще победи по-добрият отбор.

Световното е приоритет за вас?

Огромен. Ще дам всичко да съм там!

1993-та не беше добра за вас и се събудихте навреме с двата гола срещу Аустрия Виена в Шампионска лига.

Хм! (Учуден.)

Между януари и юни имате 3 гола за 5 месеца.

Това е минало. През 1992-ра взех КЕШ, имам три поредни титли с Барселона.

Ромарио обаче ви засенчи, поседяхте и на пейката.

Все още съм същият.

Имате ли жажда за реванш?

Да, моят реванш ще бъде на 17 ноември!“

Миналата година смятахте, че България – Франция ще бъде решаващ за „Златната топка“, но тя ви избяга заради Ван Бастен. А предстоящия мач?

Не мисля за това. Да играем това и ще видим.

Значи Ван Бастен остава встрани?

Смятате ли, че това е възможно, след като Берлускони е основен диригент.

Твърдите, че той влияе върху избора за „Златната топка“?

Вярвам, да!

Ако се абстрахирате от това влияние, кой освен Стоичков може да е претендент?

Роберто Баджо не може вече да ходи. Папен и Жинола биха били добър избор. Ще видим.

След 17-ти можете да срещнете Папен с Милан и на финала за КЕШ. Коя победа предпочитате?

И двете. Аз съм победител.

Засега само един от Барса (Ромарио) отива на световното.

Но на 17-ти ще се класираме всички останали.

Ще вкарате ли на 17-ти?

Имаме нужда от един гол повече. Нямам против да го вкарам.

В последната минута?

Би било най-добре. Ако е от дузпа, супер!

И ще бъде купон?

За нас – да. За вас – не.