Да пази Господ, дон Хулио!

Испанецът внесе срещу Септември нови ярки нюанси в чувството за безнадеждност в Левски

А това би трябвало да е стъпка нагоре и напред, защото все пак е победа. Успехът с 1:0 над Септември в „Надежда“ обаче само привнесе нови нюанси в чувството за безнадеждност, което все повече се настанява в Левски.

Констатацията, че Хулио Веласкес не е човекът в дългосрочен план за „сините“ вече не буди дори повдигане на вежди, а очевидно не е далеч и моментът, в който той ще се превърне в бреме. Засега предимно на феновете с досадните си словесни излияния, в които не говори по същество или нервните реакции, добавени към пасивността по всеки значим въпрос, който му се зададе. Но скоро и за ръководството, което не обича да се превръща в мишена на недоволство, след като умело борави с различните бушони.

Испанският треньор засега оправдава поста и заплатата си с препратки към някакво мнимо класиране или исторически отметки за представянето на Левски в последните сезони, но водата със сигурност не му е до колене, когато се наложи да се задълбочи по темата за миналото и най-вече изискванията на отбора, който води. И по-лошото е, че сякаш се втурва по нанадолнището, което е много вероятно да го доведе в позиция, че един от предшествениците му, Николай Костов, да се явява приятен спомен.

За какво обаче говорим?

Само преди няколко месеца предишният треньор на Левски Станислав Генчев обясняваше как единственият критерии за качество в този клуб е спечелването поне на един трофей през сезона. Нещо повече. Генчев вярваше в това и когато трябва да пречупи оценката за собственото си представяне през призмата на резултатите на терена и до последната си публична изява, ден след уволнението си „по взаимно съгласие“, настояваше за това. В най-лошия случай предшественикът на Веласкес се съгласяваше, че битката за първото място с Лудогорец в дадени моменти изглежда нереалистична, но така и не сложи оръжие и не се отказа от думите си в началото на сезона. Което на свой ред идва да покаже, че е съвсем логично Генчев да смята оставането на второто място в класирането за поражение.

Не съм сигурен дали публиката на Левски вземаше думите му насериозно, защото често се говори за някакъв балон, който се надувал, но не може да се отрече, че бившият треньор на „сините“ се държеше по левскарски. Също така е твърде вероятно създаденият ентусиазъм в първите няколко кръга сред общността да доведе до причинно-следствена връзка и с рекордно силния старт на Лудогорец. Или както го каза директно един колега – Левски може и да не застраши Лудогорец, но поне в началото го стресна.

Само няколко месеца по-късно описаното в последните два параграфа изглежда като някаква лудост, а част от синята общност е обхваната от амнезия. Второто място не изглежда като поражение, а като небивал успех, който трябва да бъде оценен подобаващо и за който се трепери едва ли не и чрез който се измерва напредъкът. Който би трябвало да е огромен.

Веласкес брани с гърдите си това постижение и отказва да го постави в какъвто и да е контекст, нещо, което му беше любимо при трудния старт по време на подготовката в Белек. Лошата новина за него е, че не само не е научил как е „оставка“ на български и заради това изглеждаше нервно учуден след мача, когато го попитаха за коментар на подвикванията от трибуните. Тя е, че вероятно българската футболна публика и в частност тази на Левски не са състои от бушмени, за каквито очевидно Веласкес ги смята, докато сее футболно познание.

Казано с други думи – ските са му намазани и едва ли и чудо може да спре целокупната общност вече да го е задраскала като перспектива.

Ако бъде обаче справедливи и се опитаме да оценим Веласкес и потърсим някакъв напредък, то такъв имаше само в началото и по-точно в първия мач. Срещу Лудогорец, абстрахирайки се от отношението на съперника, Левски изглеждаше така, както би трябвало да изглежда непрекъснато. И ако изглежда така даже не непрекъснато, а достатъчно често, мнимото класиране на Веласкес няма да има никакво значение. Така изглеждаше Левски дори и при споменаваните твърде често 11 мача без победа. Защото колкото и да е субективно като оценка, качеството на играта е и нещо интуитивно – в това да усещаш, че дори при загубите има някаква надежда. И че се случват футболни процеси, които би трябвало някога да дадат резултат.

Това нещо при Валаскес не се случва. Вижда се, че испанският треньор е променил схемата, но това, което виждаме на терена не носи никакво позитивно чувство, а преобладаващо досада. Левски не може да гради атаките си, камо ли да ги завършва. Останали са някакви навици, свързани със статичните положения и това е единствената причина Левски да има шест точки повече от двубоите срещу Берое и Септември, които иначе при Станислав Генчев бяха загубени. Но пък статичните положения не са универсален лек, на който да разчиташ винаги. Заради това при Веласкес печелиш срещу Берое и Септември и не печелиш срещу ЦСКА и Славия. Съответно при Генчев не печелиш срещу Берое и Септември, но печелиш срещу ЦСКА и Славия. Това не е напредък, а по-скоро късмет, в някаква степен и случайност, а в точно този пример и шегичка на съдбата с тези, които отчитат едното, ама забравят удобно другото.

При Веласкес няма и дори един футболист, който може да каже, че е отбелязал личен напредък. Има обратното, което в някаква степен достига и до нюансите на гаврата. Едва ли някой разбра какво точно имаше предвид испанският треньор, когато сам попита журналистите защо не задават въпрос за Илиян Стефанов и дали е доволен! След което и си отговори, че е доволен. Добре, дон Хулио! Толкова е доволен, че го смени след по-малко от час игра. И толкова има идея за качествата му, че го използва срещу нареден пред наказателното поле отбор, докато Стефанов е доказал, че е по-силен в свободните пространства и срещу съперници, с които се надиграваш, а не се браниш. Само Веласкес знае какви намерения е имал и какво обяснява на „бушмените“, ама решението точно в този мач да използва Нани като титуляр прилича баш на гавра, сякаш за да докаже на същите „бушмени“, че е прав да не го пуска на терена. Да се спори с дон Хулио обаче е излишно. Както се казва – нека видим в какви решения ще се изрази задоволството му от Стефанов, защото иначе би ни хрумнало, че вежливият на пръв поглед испанец започва война, в която много по-добри от него треньори са били обречени.

Второто тежко подозрение е, че Веласкес е изпуснал съблекалнята. Тук там се прокрадва вече подобно мнение, че играчите се раздавали повече при Генчев. Както и не остават незабелязани „инциденти“ като този срещу Септември, когато Ван дер Каап настойчиво подканяше съотборниците си да отидат и да поздравят голмайстора Сангаре. А помните ли Порше-то на Сангарето? Не може да се разчита на това при амнезията, свързана с амбициите на Левски, макар подобни битови детайли да правят по-голямо впечатление в профанизираното футболно всекидневие.

И на последно, макар и на първо по важност място, е незаинтересоваността на дон Хулио от бъдещето. Попитаха го дали поне следващия сезон ще се бори за титлата, след като Левски, както е не е бил втори от 10 години, така е ставал шампион цели 26 пъти. „Мисля за следващата тренировка!“, измъкна се испанецът, осъзнавайки собствената си безпомощност. Или пък това за Рупанов и Чандъров и дали ще играят в Левски следващия тим. „Ще говоря със скаутите по въпроса!“ Да пази Господ, дон Хулио! Да пази Господ!