Българската следa във футболен Баку и оригиналният черен хайвер
Пътуване, което ме отърва завинаги от голям личен дискомфорт (част 2)
Исках да изляза възможно най-рано от хотел „Премиер“ и да се впусна в обиколка на Баку, защото на практика щях да имам само един цял ден в азербайджанската столица. Наситеното преживяване от пристигането до тренировката на Тотнъм и нощните разходки хем се брояха, хем не бяха точно някакви кой знае какви впечатления. А и си давах сметка, че е малко вероятно животът да ме върне някога отново там.
Нямах много ясна идея и как бих могъл да се оправя с транспортните връзки, ако не разчитам на метрото. Задачата за деня беше амбициозна, защото исках хем да обиколя стадионите на клубовете, които са играли в европейските турнири, хем да видя и нещо от самия Баку – Каспийско море, стария град, кулата на девицата, която не само е един от символите на града, но и присъства върху емблемата на ФК Баку, с който Левски беше играл в европейските турнири няколко години по-рано.
От гледна точка на футбола столицата на Азербайджан се е променила много в последните 10 години. Две са обаче много твърдите и постоянни стойности. Водещият вече клуб Карабах е всъщност от Агдам, разрушен град от войната за областта Нагорни Карабах срещу Армения между 1992 и 1994 г. Карабах е национална кауза, както щях да науча в тези три дни в Баку. Тогава още набираше сила и беше спечелил едва три от 12-те си титли – една, когато още е бил в Агдам през 1993 г. и двете през 2014 и 2015 г. след преместването в Баку през 1994 г. Карабах участваше и едва за първи път в групи на европейските турнири и щях да гледам един от първите му мачове там срещу Тотнъм. Преди него грандът от съветско време Нефтчи обираше почти целите симпатии на футболен Баку, нещо като Левски и ЦСКА в едно. Както се полага на такъв клуб, Нефтчи беше станал първият азербайджански клуб, добрал се до групова фаза в Европа. През есента на 2012 г. мачовете срещу Партизан Белград, Рубин и италианския Интер в Лига Европа бяха създали невероятна атмосфера и ентусиазъм в Баку.
Това беше почти всичко, защото по онова време имахме още Интер Баку, амбициозен клуб с две шампионски титли и красив нов стадион и българска ръка във всичко това. Както и въпросният ФК Баку на милионера Хафиз Мамадов, който беше се изправил срещу Левски в Шампионска лига, но тъкмо изпаднал предния сезон от елита, след което никога нямаше да се върне, а през 2018 година щеше да изчезне и от футболната карта. Такава съдба вече беше сполетяла друг отбор, Шафа Баку в началото на века. Шафа беше играл на стадиона на Интер Баку при единственото си участие в Европа през 2001 г. срещу Олимпия Любляна, а тогава съоражението носеше и неговото име – стадион „Шафа“. Можеше да се добави и тима на АЗАЛ с две участия, едно като Олимпик и едно като АЗАЛ, но той беше по-скоро част от метрополията на Баку и се намираше на около 30 километра, чак след летището близо до брега на Каспийско море в Мардакан, хазарският район на столицата.
След това за 10 години футболната карта на Баку се беше променила драстично. Карабах спечели 9 от 10 шампионски титли. Изпусна една срещу Нефтчи Баку и то след гол в последната минута на българина Ахмед Ахмедов, който „за благодарност“ след това беше освободен. Бяха се пръкнали и няколко нови отбора, за да запълнят вакуума, настъпил по време на икономическата криза от 2015-17 година. Тя доведе до изчезването на няколко тима в Баку, включително преместване и преименуване (въпросният Интер), но и на други сили в местния футбол като Хазар Ленкоран. Добрият тим на Зира тъкмо беше влязъл в елита, но тепърва трябваше да се утвърждава. По онова време беше известен само като отборът от полуостров Абшерон с неговия природен парк и районът, който произвежда най-вкусните домати в страната. Съперникът на Левски от Сабах още не беше създаден, макар и днешният му стадион край соленото езеро в Масазир да съществуваше, открит тържествено от президента на страната Илхам Алиев през 2011 г. Не съществуваше и Сабаил от едноименния западен квартал на столицата, чието име означава „бряг“. Имаше го, но все още набираше сила Сумгаит от едноименния близък индустриален град на 30 км от Баку, който беше свързан със столицата с бърза железница, нещо като разклонение на метрото. Сумгаит беше известен с тежките етнически сблъсъци между азери и арменци през 1988 г., от които тръгва конфликта в Нагорни Карабах и също така като едно от екологически най-замърсените места в Азербайджан. Сумгаит притежава страхотен нов стадион, а той, както и много от изброените клубове, са използвали в Европа и „Далга Арена“, също „зад летището“ в източната част, където играе и националният отбор.
Това е днешната богата картина, но през есента на 2015 година тя изглеждаше значително по-проста. Планирах да отида до стадиона на Интер Баку, който покрива едноименния тим и Шафа. Също така трябваше да посетя и стадионът на Нефтчи „Баксел Арена“, който беше нов. Бях видял вече стария „Тофиг Бахрамов“, а там щях да гледам и по-късно Карабах срещу Тотнъм. Олимпийският стадион по пътя към летището нямаше още допирни точки с европейските турнири, макар че след години щеше да приеме финал в Лига Европа между Челси и Арсенал. Така че оставаше извън радар.
И това беше всичко. После можех да се насладя на извънфутболен, т.е. нормален туризъм в стария град в часовете до мача.
След бърз преход до метростанцията „Генчлик“ в утрото, което смесваше ароматите на печен хляб и закуски и наргиле, така характерни за ориенталския свят, се шмугнах в старото метро на Баку. Личеше, че е построено още в съветската епоха, защото първо миризмата се смени бързо на такава от застоял въздух в тунелите и машинно масло, което е запазена марка от релсите на всяка стара гара, а всичко наоколо изглеждаше доста износено на фона на модерното навън. Включително и старите съветски мотриси, както и хората по пероните, като картината определено ме връщаше във времената на някогашния СССР. Ето така е изглеждало всичко, макар че отивах за първи път в границите на някогашната социалистическа империя.
За радост пътуването беше няколко минути със само две спирки по маршрута до „Улдуз“, където се показах на улицата сред прахоляка на околни амбициозни строежи. Макар че до стадиона на Интер са едва няколко минути пеш, картата в хотела беше дала че трябва да вървя около час. Абсурдът идваше от това, че за да пресечеш един от най-широките булеварди, съветските „проспекти“, носещ името на някогашния президент Хайдар Алиев, трябваше да се върнеш много назад. „Гугъл“ обаче нямаше нова информация, а именно подлез, който помагаше да се преодолеят широките 4 платна, през които иначе няма минаване.
Наоколо всичко беше в новопостроени високи и модерни сгради, сякаш растящ пред очите бизнес район, направен с много пари. Съвсем в този стил беше и „Интер Арена“, показал се тъкмо пред очите ми. Доближих стадиона и започнах да снимам, когато двама охранители в бели ризи и тъмни панталони се доближиха до мен на тротоара. „Какво правите тук, стадионът е частна собственост“, ми каза единият. Звучеше колко странно, толкова и абсурдно. Аз обаче запазих присъствие на духа. „Даже мисля да разгледам вътре, ако е удобно, защото съм футболен журналист“, отговорих аз. Това не ги впечатли и бързо се сетих за консула с пепитеното сако от София. Трябваше явно да вкарам в употреба по-солидни аргументи и за късмет извадих от ръкава „асо пика“.
„Но най-добре е да се свържете с офиса на клуба, защото президентът е Георги Николов, българин и мой сънародник, за когото смятам да пиша. Бих искал да се срещна с него и вие ще помогнете“, казах убедено аз. Настъпи леко смущение. „А имате ли уговорка“, попита единият. Естествено че нямах, защото знаех за Георги Николов само от прочетеното из вестниците. „Уговорката е най-трудното нещо, въпреки опитите ми, защото никой не отговаря в клуба, а телефонните връзки от България са скъпи“, казах обаче убедено аз. Това респектира двамата охранители и единият се насочи към модерна кабинка до портала. Набра телефонен номер там и го чух на руски да казва, че има български журналист, който търси Георги Николов. „Да, разбира се“, го чух да казва в края. Дойде и съвсем любезно, сякаш беше друг човек, ме покани да вляза в клубните офиси.
Така се запознах с Георги Николов, един абсолютно удивителен човек, със сигурност без популярността на многото футболни герои в България, но гарантирам – човек с изключителна ерудиция и доста подценени постижения. Може би заради неизвестността и все пак периферното значение на азербайджанския футбол поне в тукашните ширини.
„Ако знаех за посещението ви щях да се подготвя“, почти се извини той, докато предложи кафе и седнахме в уютната канцелария, която беше неговият офис. „О, не, няма нищо“, отвърнах аз и след това започна неговият разказ. Смея да твърдя, че не съм подозирал как в следващите около час, час и нещо буквално ще науча всичко за азербайджанския футбол и кой кой е в него. Интер Баку беше започнал да изпитва сериозни финансови проблеми, още повече, че Николов за малко прекъсна разговора и приказва по телефона с президента на азербайджанската федерация, като му описа, че ситуацията не е розова и Интер ще има проблеми. „Трябва да помогнете, няма да издържим“, каза той. Мажоритарният собственик Джаханжир Хаджиев беше започнал да изпитва сериозни проблеми, а без да подозирам бях свидетел на последните дни на нашия сънародник в клуба. Той беше изградил всичко наоколо почти сам, след като неочаквано получил предложение от клуба почти десет години по-рано във време, когато бил отговорник за спорта в Община Варна, а преди това директор на „Албена“. Две шампионски титли и стадионът с прилежащите тренировъчна база, няколко ресторанта и кафенета, бизнес центъра и т.н. е нещо, което Николов беше „организирал“.
Разказът му беше увлекателен и до ден днешен използвам наученото, когато се налага да пиша за Азербайджан. Може би трябва да го характеризирам по отношение на футбола в Баку. Карабах е изграден с парите на концерна от съветско време „Азерсун“, който търгува с всякакви хранителни стоки и такива от първа необходимост, най-вече чай. Нефтчи е „Отбора на народа“. Там е непрекъсната лудница, защото няма резултати и проблемите се търсят във всеки детайл, а в борда на директорите непрекъснато се сменят всякакви хора – от бизнесмени до артисти, певци и журналисти. За ФК Баку стана дума, АЗАЛ бяха ясни, а те бяха свързани и с България, защото стадионът им бил построен от българска компания. Николов имаше огромен респект от Хазар Ленкоран и Мюбариз Мансимов, собственик на корабната компания „Палмали“. Поговорихме си много добре, а в края го попитах мога ли да се сдобия със значка на Интер Баку отнякъде, която и до днес ми е една от най-ценните в колекцията заради тази история. Георги, с когото вече бяхме минали на „ти“ предложи да ме разведе наоколо и да направя снимки на стадиона. Той беше точно това, от което се нуждаят клубовете в България – практично, не много голямо, но модерно. Интер играеше там в европейските турнири, а няколко месеца преди визитата ми беше премерил сили и с Атлетик Билбао.
Тръгнахме покрай стадиона в базата, а Николов изглеждаше точно като стопанин на цялото това нещо. На едно от игрищата имаше мач на юноши, който изглеждаше завързан. Интер Баку срещу Габала, където преди време треньор беше легендата на Арсенал Тони Адамс. Габала са също доста богати заради това, че спонсор им е едно от министерствата – на извънредните ситуации, обясни ми Георги.
Разделихме се накрая, а аз тръгнах към Нефтчи Баку, като добрата новина беше, че щях да се придвижа отново изцяло с метро. Трябваше да продължа още по на изток, още три спирки до „Нефтчилар“, която носеше близко име до Нефтчи и това беше логиката да избера да сляза там вместо на следващата „Халгар Достлугу“. При излизането ми пейзажът беше вече съвсем различен от прахоляка на строежите и изникващите една след друга модерни стъклени сграда. Наоколо беше ориенталски соц – панелки, нагнетени една до друга и всякакви паянтови павиолиони и магазинчета за всичко. Определено и хората изглеждаха по-бедни, а мнозина биха казали, че няма как да се разхождат с голямо чувство на сигурност наоколо. Аз не съм имал никога подобни проблеми и тръгнах смело. До стадиона са десетина минути, а и пейзажът се промени на по-хубави къщи, когато доближих нещо като парк.
Стадионът се показа пред очите ми. Малък, компактен, но много модерен. Носеше името „Баксел Арена“ на местен телекомуникационен оператор, а днес вече е просто „Нефтчи Арена“. Построен през 2013 г., предната година (2014-та), там беше играл националния отбор на България, който беше победил Азербайджан с 2:1 в квалификация за Евро 2016. Аз бях добил вече самочувствие в дебрите на азерския футбол и след няколко снимки отвън доближих охраната уверено. „Журналист съм и искам да направя снимки вътре, пиша за Азербайджан“, казах аз. Той обаче беше абсолютно категоричен, че това няма как да се случи. „Само отвън, каквото снимате – снимате. Има забрана да пускам когото и да е вътре“, каза той. Тъй като стадионът очевидно имаше живот само по време на мач и нямаше дори стандартните за Европа фен магазини, нямаше и какво да правя там много време. Метрото и към стария град.
Хубавото на над 2-милионния Баку е, че този превоз е спестил много време на всеки турист заради огромните мащаби наоколо. Разстоянието до стария град на запад е около 15 км, но трябва да прекосиш почти целия град. С метрото е 20 минути и само 8 спирки. „Ичеришехер“ е последната спирка на червената линия, точно до входа на крепостта от която я разделя малка градинка. Наоколо вече си миришеше на туризъм. Старият град е мястото, което като магнит и съвсем очаквано събира целия поток от гости на града. Бях изкушен от уличната храна и традиционния грил, защото беше повече от ясно, че няма да имам много време на мача, който започваше в 22.00 часа, а и там никога не можеш да разчиташ на качество. Влязох в крепостта и още в началото започнах да се образовам за азерската версия на конфликта с Армения. Насреща имаше една стена, част от която беше изцапана в червено. Там, казваше табелата, са разстреляни от арменците десетки азери и кръвта им още не се е изтрила. Разходих се из нещо като етнографски музей, разгледах родословното дърво на местните султански династии и различни артефакти и се шмугнах в улиците на стария град.
Глъчката и множеството сувенири от традиционните магнити и дрънкулки до саби, ножове и килими беше най-близо до разбирането за Азербайджан като „страната ма магическите цветове“, с което тя рекламира себе си. Освен разбира се „Земята на огъня“ заради производството на нефт.
Другата местна гордост обаче е черният хайвер и стария град е мястото, където можете да го закупите или опитате. И двете бяха нелоша идея, но криеха множество капани. Туристът може да изнесе 120 грама, повече е забранено. Търговците предлагат стандартни опаковки от толкова, но и тук Китай е оставил своя отпечатък. Много вероятно е да бъдете излъгани от китайски заместител на черния хайвер, освен ако не се доверите на доказан местен производител. Евтината цена е най-сигурната гаранция, че не говорим за оригинален продукт.
Защо местният черен хайвер е толкова ценен? Простичкият отговор е заради специален вид от есетрови риби от Каспийско море. Има точно три вида оригинален местен хайвер, а цената е от 120 до 160 маната (приблизително толкова в лева) за 100 грама със стъпка от 20 маната между трите вида. Най-скъпият (160 маната) е от белуга. Двадесет маната по-евтин е този от стандартна есетра. Най-евтиният е 120 маната и е от северуга, по-дребна и масова есетрова риба. В ресторант цената е по четири.
Освен стандартните разфасовки има и по-малки, но това, което ме отказа са условията за съхранение. Абсолютно неясно беше как ще занеса бурканчето до София охладено, особено с цял ден в Истанбул. Има и различни по-евтини смесици на хайвер с различни майонези, но повечето местни ще ви кажат, че вероятността да вземете нещо, което не е точно местен червен хайвер е огромна.
В ресторантите е още по-страшно. Там вариантите са два. Или да сте човек, който е готов да изсипе огромна, четирицифрена сума и ще получи наистина високо качество. Или просто туристическия капан ще щракне, особено из уличките на стария град и много ресторанти и особено ако вземете да заговорите някой от келнерите, които настойчиво ви канят вътре. Естествено че са готови да ви предложат всичко и най-вероятно е да платите нещо като 200-300 лева за малко хайвер, внесен от Китай. Хем се играе на едро, хем никой не се интересува от вас, ако не сте от най-едрите туристически риби. Естествено това ми разказаха хора с опит, защото последното нещо, което мислех е да изпитам всичко на гърба си. Както се казва – има много места по света, където можеш да си доставиш подобно удоволствие, стига да имаш пари на разположение.
На другия край на стария град е така наречената Кула на девицата, каквато има и в Истанбул. Тази кула може да бъде видяна буквално навсякъде, защото е символ не само на Баку, но и на Азербайджан – от спомената емблема на Баку до банкнотите от местната валута манати. Естествено никой не знае за какво е използвана точно кулата и историята е съпроводена с митове и легенди за красиво момиче с огнена коса, което е спасило града. Иначе преживяване да се качиш на върха изглежда елементарно, но беше може би най-хубавата част извън футбола от цялото ми пребиваване. Картината, която се открива горе е невероятна, особено на залез слънце, както беше в моя случай – удивителна смесица от багри от синакво-синьо до огнено оранжево. Минаретата и уличките на стария град, сменени с модерните стъклени сгради и сивеещото Каспийско море от едната страна. Това със сигурност е споменът, който изниква веднага в главата ми при произнасянето на името Баку.
Времето беше започнало да се изнизва и се насочих към хотела. Там се бяха настанили междувременно доста англичани, много от които пътуват за мачовете само с една нощувка. За късмет по стълбите един от тях носеше програмки от мача и ми спести настойчивото обикаляне около стадиона, като ми продаде една за скромните 5 маната. След около час бях на стадиона.
Не мога да кажа, че местните са впечатляващи – повече съветска публика, отколкото ориенталска, доближаваща се до турските агитки. Няма и следа от някаква агресия, а по-скоро остава впечатлението, че феновете не са точно такива на Карабах, а смесена публика, дошла заради мача с известния чужд отбор. Беше и хладно, а мачът си вървеше за 0:0. Тотнъм атакуваше повече, но нямаше нищо против да не спечели, но и да не загуби. В последните 10 минути при един от много корнери, Сон центрира и Кейн с глава от малкото наказателно поле вкара за крайното 1:0. Твърде стандартно за онова време на Тотнъм на Почетино. Голът беше на далечната греда, а определено стадионът изглежда малко мрачен и не мога да кажа, че на отсрещната трибуна видяхме много добре какво се случи. Но все пак победата донесе настроение.
На следващия ден вече като опитен почти местен се изнесох към летището за полета към Истанбул. Този път уверено с метро за една спирка и добрият стар автобус Н1. Беше рано и пусто, а както щях да науча същия ден вечерта, точно когато съм пътувал към летището е имало арести и потушен опит за бунт, каквито рядко има при действащия с твърда ръка режим на Илхам Алиев.
По-интересното беше в следващите часове в личен план, защото реших окончателно един проблем, който ми създаваше дискомфорт – летенето.
Беше рано сутринта и летището изглеждаше пусто. На ръкава бяхме няколко човека и когато ни пуснаха в самолета реших, че ще пътуваме при празна машина до Истанбул. Какъв ти празен самолет! С влизането усетих застояла миризма и видях по седалките сякаш всички от „Ал-Кайда“, които бяха давали по телевизията около атентатите на 11 септември в световния търговски център. Оказа се, че самолетът идва от Карачи, Пакистан и Баку е само междинна спирка. „Какво пък, Василе! Поне в този полет най-голямата вероятност от инцидент, при който да умреш, не е ако самолетът се разбие!“, казах си аз.
На мястото ми лежеше със свалени обувки и чорапи някакъв човек, чието собствено място не беше тук. Стюардесата веднага го отпрати, а до мен на съседното място седна един от качилите се в Баку, оказа се швейцарски бизнесмен. Макар и рано сутрин беше странно в самолета да сервират обяд, когато още може и да не си закусил. Поръчах си обаче чаша вино с храната и с швейцареца се разприказвахме. „По каква работа си бил в Баку“, попита той, прибирайки лаптопа. „На мач!“ „Значи работиш нещо, свързано с футбола?“, продължи той. „Да, но не бях по работа. Исках просто да гледам мача!“, отвърнах. Той изглеждаше шокиран: „Не ми казвай, че отиде до Баку, за да гледаш мач?“ „Ами да!“ „Искам и аз да отида на другия край на Европа просто за мач или за кеф“, каза той и отново извади лаптопа, след като чашата вино беше свършила.
Мен ме беше отпуснала и сложих слушалки в ухото и си избрах някаква музика. Ами човекът беше прав. Какво им е на самолетите? Летиш си, пиеш си вино и отиваш на другия край на Европа или света, даже и за да гледаш футбол. Поискаш още една чаша вино. А когато след около два часа полет самолетът взе да прави завои за да се нагласи над пистата на претовареното старо летище в турския мегаполис, нямах обичайните притеснения и дори потни длани. Все пак всеки момент е някакво приключение, на което трябва да се насладиш, а аз влизах от едно в друго. Дори и тези няколко часа в Истанбул можеха да бъдат чудесно преживяване. Може би след този полет промених мисленето си за самолетите и гледах доста повече напред от времето във въздуха. Земята на огъня и на магическите цветове беше свършила добра работа.