Моят избор за „Футболист на година“

Как и защо гласувах в различните категории след огромна пауза на участие в анкетата

Някъде в началото на века спрях да участвам в класацията „Футболист на година“ с вярата, че изборът да не го правя е съвсем аргументиран. Бяха се появили дрязги между играчите, свързани с крайния резултат. Усещаше се намеса на клубни лобита. Някъде прозираше и чисто запалянковско гласуване. Не ми харесваше, че моят глас в подобна ситуация можеше да изглежда, а със сигурност за някои е изглеждал част от всичко това. Естествено никога не съм се притеснявал да застана зад избора си, но пък сблъсъкът на моята наивност със създалата се среда силно ме демотивира.

А и винаги съм правил избора си спрямо някакви мои лични критерии, които невинаги са отговаряли на общите очаквания. Харесвам определен тип играчи и представянето им в дадени мачове или периоди съобразно моето разбиране, което невинаги се припокрива с масовото. Ще дам един пример. През 1993 година в мачовете между Вердер и Левски „открих“ за мен Дитер Айлтц и със сигурност гледах по различен начин играта и влиянието му в мачовете. През 1996 година останах много приятно изненадан, когато беше номиниран от жури като най-добър футболист на европейското първенство. В случая мнението ми е било, че той „държеше“ цялата игра на Вердер и ако го махнеш, нещата според мен биха били драстично различни.

Изненадващо и за мен, през тази есен ми мина през акъла, че трябва да гласувам отново във „Футболист на годината“. Тази мисъл беше свързана с масовото мнение за тоталното обезличаване на анкетата, защото определено качеството на българските играчи в последните години е отишло надолу. Резултатът се вижда и в представянето на националния отбор. Просто липсват таланти. Липсват и добри футболисти. Няма българи в големите лиги. Най-добрите са резерви в отбори, които не са били по-добри в сблъсъците си с българи. Например многократният победител Кирил Десподов.

В същото време девалвира и качеството на българското първенство, както и на клубните отбори.

Е, как тогава да се провежда изобщо анкета? Не е ли несериозно например Десподов да остане в историята с повече победи от Стоичков или Бербатов?

Ами много е просто. Най-добър за 2024 година в никакъв случай не поставя на едно ниво победителя с най-добрия през 1994 година! А през 2024 година има значително повече предизвикателства в това да подбереш най-добрия! Най-добрия си е най-добър. Той няма да изведе националния отбор до четвъртото място в света, но ще бъде такъв за футболния живот със съответното му качество през годината. Точно това ме и мотивира – да се намери критерии и да се отличат тези, които заслужават в една среда, където няма кой знае какво качество. Може пък и тук да се появи интерес избор, както на Дитер Айлтц през 1993 г. Все пак къде беше Айлтц тогава, къде бяха световни звезди от онова време!

И така сдобих се с анкетния лист, попълних го, а сега искам и да аргументирам избора си. Това е най-хубавата част от всичко.

Основните критерии са представяне на световната сцена (разбирай националния отбор и международните мачове на клубовете), както и на вътрешния фронт (българско или чужди първенства). Някакъв бонус е ако играеш в солиден клуб и има допълнително внимание върху това, което си постигнал.

Кой заслужава да бъде отличен в националния отбор и защо? Отговорът е абсолютно никой и за нищо. На практика воденият от Илиян Илиев тим записа една победа над Северна Ирландия с кански мъки, направи множество ремита и не постигна дори елементарна цел като това да влезе от третото във второто ниво на Лига на нациите, нещо като „класиране“ в европейския футбол. Реално може да се каже, че отборът беше по-малко посредствен, отколкото в предишен период. Посредствеността обаче не бива да толерира по никакъв начин.

Европейските турнири? Лудогорец е твърда стойност в сравнение с българската лига, но не постигна абсолютно нищо забележително спрямо собствените си стандарти. Мъчеше се срещу по-слаби съперници в квалификациите, беше разгромен от азербайджанския шампион Карабах. Взе ремита (не победи) срещу опоненти със съмнителна мотивация в следващата фаза. От останалите участници Ботев Пловдив прескочи все пак едно стъпало срещу отбор с повече успехи в последните две десетилетия и по-солидно име (Марибор). ЦСКА 1948 елиминира все пак съперник, макар и от държава (Черна гора), която винаги е отпадала срещу българи. Черно море беше безличен. Няма мач или индивидуално представяне, което да се запомни. Хайде, с едно малко изключение – влиянието на Ивелин Попов в тима на Ботев.

Заради това според мен основният фокус е вътрешното първенство. Всичко останало би трябвало да носи само и единствено бонус точки.

И тук изборът ми е абсолютно безапелационен. Според мен най-добрият български футболист в шампионата е Ахмед Ахмедов. Влиянието му върху играта и представянето на неговия отбор Спартак Варна е толкова голямо, че головете му направиха „соколите“ хит на есенния полусезон. Махаш ги и Спартак е напълно обикновен тим. Никак не е случаен фактът, че есенният полусезон осигури на Ахмедов и трансфер в Япония. Джей-лигата не е в десетте най-силни в света например, но със сигурно е в 20-те и много далеч над нивото на българското първенство. Новият му клуб Шимицу Ес-Пулс е традиционен клуб в Япония от зората на Джей-лигата през 90-те, макар да не е бил шампион. Сега е новак, който иска да задържи мястото си в елита и очевидно полага усилия, за да намери подходящи играчи на разумни цени. Заради това за Ахмедов стъпката е огромна! Да си започнал годината като играч във Втора лига и да я завършиш в солидно първенство е огромен скок, който говори само по себе си.

Не бива да се подминава и начинът, по който постигна множеството си голове – преобладаващо с ляв крак, глава, но и десен. Той е типичният класически център нападател и с всички забележки, но присъствието му в националния отбор, където си спечели място е логично и даже според мен твърде малко като време и възможност. Най-важното: изявите му бяха постоянни, от втория ешелон до елита, той осигуряваше голове, а не беше въпрос на случайност или моментна форма.

Аргументите ми се подсилват и от множество индивидуални отличавания – дали като оценки на пресата или гласувания за играч на мача, присъствия в отборите на кръга на медиите и всичко, което се сетите. Там е безапелационен спрямо всичките си колеги в лигата, независимо от това дали са българи или чужденци.

Втори поставям Ивелин Попов. Спечелената купа от Ботев, начинът, по който беше постигната с победи в заключителната фаза над двата най-силния български тима Лудогорец и ЦСКА, както и това, че Ботев се утвърди през есента като претендент за подгласник на шампиона, показва добра и последователна работа, а не фойерверк. Ролята на Ивелин Попов в това израстване е очевидна, а той сякаш беше липсваща част в един добър отбор, за да се получат нещата. Трябва да се добави и това, че Попов си спечели добрите оценки след неубедителен период в Левски, горчива раздяла със „сините“ и поставяне под съмнение на това дали не е свършил за футбола.

На трето място поставям Ивайло Чочев. Все пак Лудогорец си държи най-високо ниво от всички български клубове. Ако има роден играч, който е напълно конкурентен на скъпите чужденци в Разград, които определено на „толерирани“, то това е Чочев. Имаше и доста мачове на Лудогорец, които реши, а много добре проличаха и два елемента от играта му – позициониране и удари с глава. При положение, че не е център-нападател! В Лудогорец може да се види разнообразие от качества на играчите, но тези на Чочев не само личаха през 2024 година, но изглеждаха и запазена марка.

И не на последно място – няма друг играч като Чочев (например в Левски и ЦСКА) с подобно влияние с качества върху играта на тима.

Тук възниква въпросът за легионерите. Безспорно над всички е многократният победител в анкетата Кирил Десподов (и безспорно най-добър роден футболист в момента). Неговият ПАОК спечели един от огромните успехи в историята си, като взе 4-тата си шампионска титла. Но каква е заслугата за това на самия Десподов? Периферна. Особено през 2024 година. Той изигра един силен мач срещу Панатинайкос (2:1) по пътя към нея, нямаше влияние или ПАОК не спечели срещу останалите силни съперници, а Десподов бе в едва 3 мача от 11 на терена през цялото време. Също 3 пъти, но от 18 мача в новия шампионат той беше без смяна, а в повече мачове влизаше като резерва. Е, нормално ли е ако си практически резерва макар и на шампионски тим и без някакво забележимо присъствие, това да е аргумент за индивидуално отличаване!

Много позитиви натрупа и Илия Груев в Лийдс. От една страна само за половин сезон, защото през останалото време беше контузен. Това, което получи добър отзвук е, че български играч показа добра форма няколко месеца във втородивизионен английски клуб, макар и огромно исторически име. По-скоро последното – голям клуб, в който се появи българин, е това, което заслужава внимание. Но не бива да пропускаме и фактът, че Груев отиде там под наем от първодивизионен немски като Вердер, т.е. стъпката е за намиране на нов път, след като очевидно не успя да се наложи на елитно ниво. Освен това Лийдс в крайна сметка се провали и не влезе в елита, което щеше да направи така, че ситуацията с Груев да изглежда и да се тълкува по друг начин. С личните си качества той просто спечели доверие на „Елънд Роуд“ и това е всичко.

Десподов и Груев, в някаква степен вратарят на Абърдийн Димитър Митов са хората, които могат да запомнят с добро предишната година. Но им липсва цялостното присъствие плюс резултат, което имат например споменатите трима от българското първенство. А дали все пак трябва да се отличава с предимство някой, който просто е картотекиран в по-силна лига, без в същото време да е повлиял значително с това на националния отбор? За мен – категорично не.

За треньор на годината няма смисъл да аргументирам избора си. Българските треньори към момента се делят на Станимир Стоилов и останалите. Особено от постигнатото през 2024 година.

По-интересно е за отличените по постове, където могат да се посочват и чужденци и става дума за играчи в Първа лига. Тук съм приложил само критерия за показани индивидуални качества като постиженията са на второ място. Заради това се казва „най-добър защитник“, а не най-добър футболист. Със сигурност има позиции, където избраният от мен има много солидна конкуренция и изборът е субективен. При него има двама играчи на Берое – вратар (Артур Мота) и нападател (Леандро Годой), най-вече защото уж събрана от улиците селекция показва изключително постоянство. Берое би трябвало да е разпасана команда, която се бори да не изпадне, но е от най-добрите тимове в лигата. За халф съм категоричен, че номер едно е Васил Панайотов, който е безценен за Черно море и една от най-важните причини варненският тим да е на постоянно високо ниво. Буквално е негов барометър. Може би Панайотов е демонстрация на това как показваш винаги на по-добро ниво от очакванията качествата, които притежаваш. При халфовете това е адски важно.

При защитниците наистина ми беше трудно. Отличих Кристиян Димитров от Левски заради това, че се оказа на постоянно добро ниво и с голям принос за отбор с големи претенции, които трудно се покриваха с показваното. Със сигурност като качества има и по-добри защитници (Делова от ЦСКА или който и да е от Лудогорец), но не ги разкриха в такава степен като Димитров.

Най-добър чужденец е специфична категория. Тук за мен водещ критерии е да намериш някой почти анонимен играч, който да се превърне в голяма звезда. Ако предните две години такъв е Уелтън (или Игор Тиаго от Лудогорец), то сега няма кой в това отношение да се противопостави на показаното от Годуин Куялипу в ЦСКА, при това при всички проблеми на „червените“. Трансферът в Ланс след само половин година казва всичко.

И, разбира се, идва ред на най-прогресиращ млад играч. Тук въпросът е какво означава прогрес? Чувствително качване на нивото. За мен в това отношение има само двама претенденти. Те са Пламен Андреев заради това, че беше оценен с постигнатото от един от най-големите клубове в Европа и трансферът беше огромна крачка. Вторият е Борислав Рупанов от Септември, който показва макар и в няколко мача качества, които в Левски никой не беше видял. Но пък е несравним с крачката на Андреев.