Веласкес и тръпката да имаш (понякога) най-силната карта в ръката
Левски предполага крайни оценки, но е факт, че за разлика от Костов, испанецът постига резултати със свой отбор
Няма как да не отбележим, че Хулио Веласкес е започнал да влиза в час за това къде е попаднал и какво се очаква от него. Със сигурност при испанския треньор на Левски е имало някакъв момент на културен шок от сблъсъка с особеностите на българския футбол, съчетан с факта, че за първи път е попаднал в клуб, който е надхвърлил градското или регионално значение с всичко, което това съпровожда. Казано с други думи – озовал се е в „гранд“, макар че подобен етикет, подобно на „легенда“, се лепи под път и над път в българската действителност.
Преодолял вече въпросния шок и адаптирал се към средата, както и, не на последно място, оцелял на поста си, Веласкес прави усилията да поправи това, което може да се отчете като грешка на растежа. Все по-често започна да говори за Левски като голям клуб и предимството, което този факт носи. Както и да говори по същество. От досадни събития, в които преобладава „гордостта от момчетата“, публичните му изяви вече съдържат далеч повече откровения, както и безспорни попадения, които в много по-голяма степен хвърлят светлина върху работата му. И помагат за много по-справедлива оценка на усилията. Неговите и на отбора.
Равенството с Брага предизвика преобладаващо положителни емоции. Левски не се провали, каквито бяха повечето очаквания. Но от друга страна и не създаде усещането, че е постигнал нещо, което да му гарантира положителен резултат. В тази ситуация на трайна превъзбуда може би е останало на заден план едно философско обобщение, което Веласкес направи веднага след мача. То е отправна точка към значително по-реалистично тълкувание на случилото се, както в четвъртък вечер на „Герена“, така и на цялостните постижения на „сините“ в Европа този сезон.
„Модерният футбол предлага динамична среда, в която всичко се сменя непрекъснато“, каза Веласкес. Изглежда отвлечено, но всъщност е съвсем по същество.
В момента Левски лети на крилете на вдъхновението, получава комплимент след комплимента, макар че всичко това може да се промени буквално с едно мигване на окото и в рамките на броени дни. И да се създаде добре познатата обстановка на нервност, съпроводена от негативни мнения. Добрите постижения изведнъж могат да станат посредствени, защото всяка стъпка се разглежда по различен начин в различен контекст, а крайната оценка зависи от едно що-годе крайно постижение.
За Левски възможните варианти са три и то твърде динамични един спрямо друг, сякаш не говорим за един и същ отбор.
При най-положителния, отборът на Веласкес материализира добрите първи три мача с участие в турнирната фаза на някой от двата възможни европейски турнира. Без значение как се е стигнало до това, при такъв резултат испанският наставник ще си осигури значимо място в историята на Левски и причините за това са много. На пръстите на едната ръка няма да мога да се изброят сезоните с повече мачове в Европа за „сините“. Което значи преживявания за публиката и героичен статут за футболистите. Другите позитиви, свързани с израстването на отбора, засега ги оставяме настрана. Има и лични позитиви. Много момчета в отбора ще си осигурят по-добри трансфери на ниво, каквото не са мечтали доскоро. Левски ще спечели доста финансови средства, които ще бъдат манна небесна и футболното колело ще се върти с пълна сила.
Обратният на този вариант е отпадане от Брага, последвано от елиминация в следващия кръг на Лигата на конференцията, по всяка вероятност от азербайджанския Сабах в мачове, които вече ще имат статута на задължителни победи. Там загрялата от битките аудитория няма да има никаква съмнения да постави съперника на много по-ниско ниво от Левски, т.е. като такъв, който на всяка цена трябва да бъде преодолян. При този нежелан сценарий може лесно да се прогнозира, че случилото се в двата мача с Апоел Беер-Шева и този с Брага у дома ще изглежда различно. Много по-голяма тежест изведнъж ще добият факти като това, че Левски не е могъл да отбележи гол в редовното време и на трите двубоя. Или че селекцията се е забавила. А може би и че оценките за качеството на много играчи са били прибързани.
Третият вариант е за нещо по средата. То е плейофи. Хем ще има някакви положителни преживявания, хем ще се постигне заложената като минимална цел от ръководството на клуба, хем обаче ще остане някаква неудовлетвореност на почти свършена работа. Последното не е особено драматично, защото и без това българският футбол е стигнал някакво историческо дъно, в което европейските турнири са лятно преживяване за публиката, а гладът за успехи е изместен от отчаянието, че такива няма как да бъдат постигнати. Даже във връзка с последното Лудогорец е нещо като чуждо тяло. Целокупният български футбол е извадил разградския доминант от цялостната картина и го е оставил сам със себе си. Като изобщо не се интересува дори от постиженията му.
Да се опитаме все пак да оценим постигнатото от Левски до този момент и особено в четвъртък вечер, докато още стрелката не се е обърнала категорична в посока на някой от изброените варианти.
Първото и най-важно нещо е, че отборът на Веласкес израсна страшно много в последните си три мача във всяко едно отношение, започвайки от техническото и стигайки до моралното. Той показа качества, за които в най-добрия случай само загатваше през първите шест месеца на испанеца. От дисциплинираното поведение на терена до успешното изпълнение на задачите и проявата на характер в ключови моменти, особено при преодоляването на трудностите.
Подобна оценка обаче не бива да води след себе си възможни крайности, които средата около Левски предполага. Ясно е, че преобладаващото количество играчи са с ограничени възможности и нисък таван. Също така и на възраст, която не предполага, че могат да претърпят драстично, камо ли стремглаво развитие. Тоест Левски може да стане по-добър отбор, но не много. Вероятността да заиграе по-динамично и по-бързо например е минимална. По-уверено – да, но другото – едва ли. По този начин може да победи и по-добри отбори от Брага, но едва ли ще се справи с най-силните, още по-малко в най-важните мачове.
Но пък последното е отлична основа за друго развитие. Левски може да покаже амбиция именно в това отношение – да намира и да дава път на по-млади играчи, да развива техните качества, да завърти и футболното колело отново, което изглежда заскърцало след напускането на Станимир Стоилов. Това е единственият начин сегашният тим да стане по-силен.
Когато обаче споменаваме името на един от най-добрите треньори в историята на „сините“ и модел в Европа, няма как да не отчетем и друг факт. Няма да стигаме до крайности от сорта на „кога за последно Левски е играл толкова успешно срещу такъв отбор като Брага“, защото те са едновременно глупави, но и разбираеми от неистовия стремеж на определени кръгове да докажат, че Стоилов е лесно заменим с приписването (или изфабрикуването) на някакви мними успехи. А това са крайности, защото Левски игра за последно подобен мач последния път преди този сезон. Срещу Айнтрахт Франкфурт при това, който е космос в сравнение с Брага. И стигна до героично реми в София след героични индивидуални прояви на такива като тогавашната звезда Уелтън и още по-героичния гол на посредствен футболист, озовал се случайно в тима като Фадига. Както показа времето по-късно.
Такива мачове срещу съперник като Брага Левски изигра и сезон по-рано, като тогава даже спечели. При това напълно закономерно и с вдъхновяващо превъзходство. Да, става дума за ПАОК Солун. И преди да последва лавина от субективни сравнения кой кой е в европейския футбол, само за миг да надзърнем в ранглистата на УЕФА, която не е съвършена, но е в много голяма степен меродавна. Към днешна дата Брага се намира на 54-то място там, а две места по-нагоре е ПАОК.
Така че в преследването на мнимо признание няма как се отчете, че Левски е надскочил някакъв таван, да не говорим да се придава историческо значение на ремито срещу Брага или да се прехласваме по някакви детайли от играта. Съвсем обаче честно и още повече справедливо е да отчетем важен факт от сравнението на последните две участия, в които два пъти беше елиминиран един и същ съперник в лицето на Апоел Беер-Шева.
Ако Николай Костов беше наследил добър и обиграна отбор с европейски опит от битките с ПАОК и с него продължи добрите впечатления, то този на Веласкес е чисто нов. В него има незначителни отломки от стария, но почти всичко ключово идва от новите играчи. И заслугата за това е почти изцяло на испанския треньор с все пак някакъв кредит и за този, който постави основата на тима – Станислав Генчев.
Когато трябва да дадем и някакви технически характеристики на сегашния отбор, то най-доброто определение до момента е това на колегата Желю Станков от „Тема Спорт“ – „дисциплиниран хаос“. Така, както имаше „организиран хаос“ по дефиницията на Йохан Кройф, който заведе България на четвърто място на световното в САЩ през 1994 г.
Треньорът на Брага Карлос Висенс пък най-добре характеризира достойнствата, нека ги наречем силни страни или козове в играта на Левски. Отборът на Веласкес се бори удивително настоятелно и много добре за всяка топка по терена. Това е нещо, което не звучи като особено велико качество, но пък е в основата на всяка една приказва в елиминационните турнири, започвайки от древната Купа на Англия, където публиката жадува за подвизи базирани само върху тази характеристика. И често ги получава.
Доскорошният помощник на Пеп Гуардиола обаче е наясно и с предимството на Брага, което се нарича „законът на съвременния футбол“ или казано с други думи много по-големият опит на португалския тим в подобни битки. Той е наясно, че идва момент, в който това има вече непосилна тежест върху съперника и му се иска да вярва, че такъв е най-вероятният сценарий на реванша на „Педрейра“ или „Кариерата“ след няколко дни. Брага има всичко налично за това – от пари (за играчи) и играчи до цели и стратегия (за постигането на целите).
Левски е заложил всичко на една карта и тя е свързана с романтиката на елиминациите и чудесата, които тя носи. Тази карта е много губеща, но пък носи тръпката от онези ситуации с огромен риск, когато се оказва най-силната в ръката.