Левски в земята на благодарността

КОМЕНТАР

Едно изявление на мажоритарния собственик на Левски Наско Сираков в началото на миналия уикенд разбуни духовете. В него последователно се обяви, че е направена огромна стъпка; че направената стъпка е благодарение на бившия премиер Бойко Борисов и чак след това се спомена каква е стъпката. А именно прехвърляне собствеността на стадион „Георги Аспарухов“ и спортния комплекс в него на Столична община с решение на областния управител. След това бяха посочени още няколко имена със заслуги. Те бяха последвани от множество безсмислени изречения, в които се казва, че Левски има намерение да строи стадион.

Цялата словесна конструкция е логична, обяснима и очаквано разочароваща. Но постигнала убедително първичния си замисъл, за който се подозира основателно, че е единствен. А първичният замисъл е, че само Бойко Борисов може да реши заплетени казуси в държавата, които институциите бавят. Но не се заблуждавайте, че това е насочено към вас. Не, в никакъв случай цел на това послание не са хората, които са стигнали до втория параграф на който и да е текст. Заради това се казва и във второто изречение, което е почти максимумът. Но дали четете две изречения или двеста, все имате по един глас на изборите.

Да оставим обаче това настрана, защото може и да се заблудим. По-страшното настъпи след публикуването на изявлението на Сираков. Докато голяма част от левскарите бяха фокусирани върху фигурата на Борисов, се разрази нова дискусия между политици, представители на институции и на изпълнителната власт за това дали трябва да се благодари на бившия премиер, какви са неговите заслуги, на кого трябва да се благодари и кой има по-големи. Казусът със стадиона на Левски беше предизвикал извънреден Ден на благодарността. Не зная как се чувствате вие, но от толкова стремеж към благодарности в навечерието на избори, аз чувствам само погнуса.

Като се поотърся от нея започва да си задавам логичните въпроси. Първият е, че за 35 години след падането на комунистически режим не се е направило кой знае колко много за стадионите. А по същество в процеса на приватизация и декомунизация поне около тях не е имало много въпроси. Мисля си, че няма никакво съмнение какво е предназначението на стадиона в квартал Подуяне. Определено там играе футболен отбор и не може да бъде космодрум или автогара. След това няма и кой знае колко съмнения, че там играе Левски, а не например Локомотив (Горна Оряховица). Т.е. много логичен е въпросът какво пречеше да се предприемат съответните стъпки и да се стимулира подобряването на инфраструктурата там, очевидно с частни инвестиции, защото е ясно, че крайният бенефициент от цялата работа са зрителите, които ходят на мач на Левски? Същото важи и за останалите стадиони.

От изявлението на Сираков и последвалите такива на политици така и не разбрах цялата процедура законна ли е или не, защото оставам с впечатлението, че са положени някакви колосални усилия, че след месеци чакане накрая се е наложило Бойко Борисов да решава нещата с ключовата си помощ? Защото ако са законни какво точно е попречило на институциите да действат? Какво например е попречило и на самият Бойко Борисов, който през по-голямата част от последните 12 години е бил премиер, да стимулира с конкретни стъпки всевъзможните институции и представители на изпълнителната власт? Ами ако е незаконно, какво всъщност се случва сега и кое точно попречи за 35 години да се стимулират инвестициите в стадиони, за да бъдем поне равностойни на половин Африка?

Въпросите са много, но ми се струва (а и не само на мен), че водещият български футболен клуб, който се бие в гърдите със стотици хиляди верни привърженици можеше да бъде по-обран и дистанциран в благодарностите. Особено предвид факта, че два пъти негова законова собственост е отнемана. Първо стадионът, построен от и с парите на левскарите преди Втората световна война на мястото на днешното езеро Ариана и след това даденият като компенсация „Герена“ в „Подуяне“. С доброволен труд и финанси. Нали и децата знаят как дядовците са идвали да пускат фишове от тотото в бившия Пети район, за да отиват средствата за стадиона. Подчертавам – стадионът на Левски отпреди обединението със Спартак и поставянето на милиционерски пагон върху отбора и неговите футболисти.

Къде тогава е логиката всички баби-реститутки, както е шегата, да получат своето за 35 години, а Левски и най-вече неговите бенефициенти, граждани и данъкоплатци, да бъдат подритвани?

Ето защо благодарността на Сираков, особено на челно място, е доста неуместна. По принцип е хубаво да бъде благодарен, както са го учили баба му и дядо му, но каква е разликата това да се случи например в частен разговор с бившия/бъдещ премиер? Защото Бойко Борисов не му е направил частна услуга, както изтъкна в подкаста на клуба, но Сираков е взел решението да представлява Левски с благодарност, която очевидно не се споделя. Меко казано.

Със сигурност след извънредния Ден на благодарността нямаме съмнения, дали и защо истината за тъмните години ще види някога бял свят. И че това дали Станимир Стоилов ще седне до Сираков, когато се вади фактологията, няма значение. Просто Сираков иска, ама няма желание да изнесе истината.

Вкарването пък на Левски в каквато и да е политическа агитация е крайно лош вкус. Макар и добре обмислено действие. Ефектът с пловдивските стадиони със сигурност е търсен и ще бъде в някаква степен постигнат сред голяма част от маргинализираното население, което няма сили да стигне по-напред от второто изречение.

По-интересно е за левскарите поведението на Сираков, безспорен всеобщ любимец като футболист, отличен ръководител след това и спорен от гледна точка на доверието мажоритарен собственик. Защото от едната страна са петте титли като директор, които справедливо посочва (най-много след 44-та като добавка), но и най-много мачове като президент с огромно знаме на стадиона, искащо напускането му, което е най-видимото нещо по време на мач. А има ли друг президент, който да се е радвал на подобно „доверие“?

Онзи ден мажоритарният собственик се обиди, че го наричат „лице назаем“. Сигурно предпочита определението вълк. Вълк, но стар и твърде беззъб. Вместо благодарностите, той вече трябваше да е седнал и показал „многото работа“. Или има инвеститор, или няма. Или има пари за строеж, или няма. Или има план за строеж, или няма. Това не опира до благодарностите във второто изречение. Или пък дали?

Важното е, че клетият Левски беше хвърлен в земята на благодарностите. И никой не го пита може ли да намери изход. Клетият Левски, експлоатиран от чужди, но най-вече от свои.