Сбогом, колега!

Откъс от книгата “Левски: легендата за трите купи” на Васил Колев и Георги Бърдаров

Боби Михайлов

На върха на света за един ден и честта на династията

Капчици пот бях избили по лицето на Джанкарло Галавоти и падаха по изрядния бежов костюм, допълнен с кърпичка на райета в кафявата гама в горния джоб. Да си кореспондент в Лондон на „Гадзета дело Спорт“ е престижно, но и изискващо. А да бъдеш пратеник на световно първенство на италианския вестникарски гигант е мисия, която не е по силите на всеки журналист.

Джанкарло беше свикнал с всичко това и знаеше какво се очаква от него, дори и в такива предизвикателни дни като 5 юли 1994 година. Читателите искаха да научат всички за най-добрия футболист в света предишния ден, който не е Пеле или Марадона. Не беше дори Ромарио, Стоичков или Роберто Баджо. Мнозина знаеха неговото име, но сякаш не го бяха забелязали около себе си до онзи момент, в който вратарските ръкавици сякаш като магнит привличаха шутираните от мексиканците топки.

Това пък бе част от работата на такива като Джанкарло. Да разказват историите на най-добрите футболисти от предишния ден. Повечето от тях бяха такива само за един ден, но пък имаха и своят ден в историята на футбола.

„Разкажи за Боби, разкажи ми – превъзбудено ми говореше той на английски с типичния акцент, привнасящ италианската мелодичност в езика на Шекспир. – Интересува ме всичко, искам да зная най-любопитните детайли.“

Някой беше казал на Джанкарло, че съм българин и говоря английски, което за него беше билет от лотарията. Държеше в себе си бележник и бързо и насечено записваше нещо, докато аз разказваш. От време на време изваждаше кърпичката от джоба и забърсваше потта от лицето си, защото въпреки климатиците, в найлоновите шатри пред „Джайънтс Стейдиъм“, където се помещаваше пресцентърът на световното, жегата беше пълновластен господар при толкова много хора наоколо.

В един момент италианецът ме погледна въпросително и попита плахо: „Ами косата? Той изглеждаше по съвсем различен начин!“ „Ами, Джанкарло, знаеш, хората понякога искат нова коса, това е.“ И си казвам: „Абе „Гадзета“ е сериозен вестник, това ли измисли този италианец да ме пита!“

Но пък от онзи следобед в Америка, когато в България е било нощ и всички са били по улиците, прегръщайки се възторжено с непознати, на мен ми е останала тази картина. Всеки пък, когато чуя името на Боби Михайлов, се сещам за пълничката фигура на Галавоти, бежовия костюм и кърпичката в джоба, с която бърше потта, докато пие от извора информация и подготвя разказа за най-добрия футболист в света през този ден. Тогава е Боби Михайлов, а няколко дни по-късно ще бъде Йордан Лечков.

„Как се чувстваше в онзи ден като най-добрия футболист в света?“ Изстрелвам въпроса и гледам изпитателно. Боби Михайлов винаги е имал самочувствие и най-вече е демонстрирал увереност в себе си и силите си. Сега стои срещу мен, обтегнато на удобно канапе в дома си в подножието на Витоша. Поглежда ме сякаш не е разбрал дали е чул добре, дали съм се объркал или пък е някаква шега, може би не съвсем уместна. Правя уточнението, че мачът с Мексико по време на САЩ’94 би трябвало да е не само връх в кариерата му, но и онзи момент, в който е бил в центъра на вниманието. „Виж, аз вече бях играл на едно световно първенство, през 1986-та, имах и преди това много силни мачове в националния отбор, в Левски. Даже ако се върнем в средата на 80-те, минавах за най-добрия вратар в Източна Европа заедно с Ринат Дасаев и това не се базираше на някакви приказки, а и на статистика – обяснява той и виждам самочувствието, което винаги е демонстрирал. – Онзи мач срещу Мексико в Щатите все пак беше някакъв акцент и наистина се озовах в центъра на вниманието. Но съм имал много по-добри мачове.“

Да се вземе интервю от Боби Михайлов днес изглежда невъзможно. Времето му начело на БФС и най-вече посочването му като главен виновник за кризата в българския футбол са направили така, че той разбираемо да се дистанцира от околния свят. Няма как обаче книга за онзи Левски от 84-та да мине без един от най-големите си герои, макар че за цели поколения от по-младите, тази му роля е слабо позната.

Подготвям план с какви ли не маневри, за да се добера до него и задействам едновременно няколко различни възможни варианта. Колко странен обаче е животът! Успявам с най-логичния и лесен от всички. Звъня, не вдига, защото естествено не знае кой звъни. Пиша му на „Вайбър“, обяснявам кой съм и защо го търся и той отговаря веднага. Моли да му пиша пак след десетина дни, защото е в чужбина и ще се разберем.

Ами така де! Точно в този момент при просветва, че по време на онези славни години на Четвъртите в света като национален отбор, в пика на тяхната слава между 1993 и 1998 година, когато буквално бях отговорник за тях на големите първенства в „Меридиан Мач“, именно Боби Михайлов ми беше предпочитаният, даже може да се каже любим събеседник от топ звездите на отбора. Приемаше сериозно и професионално ангажиментите за интервю. Отнасяше се винаги с необходимото внимание и най-вече уважение.

Защо сегашната ситуация трябва да променя това? Прехвърлям наум и малкото ни контакти, докато е бил в БФС. Веднъж съдействах на френското списание „Пари Мач“ за интервю и веднъж една европейска организация на привържениците „Съпортърс Дайрект“ искаше среща и ходихме заедно. Винаги е бил прецизен и сериозен в ангажиментите.

Водим известно време кореспонденция по „Вайбър“ и отлагаме интервюто, докато един ден не ми звъни и чувам отсреща познатото „колега“, с което винаги се е обръщал към мен. Дава ми адрес и предлага час. Ясно, стриктно, подредено.

Кацвам на следващия ден с пет минути по-рано. „Имаш хубав дом“, обръщам се към него, след като ме посреща в двора на къщата си. С команди, точно като вратар към защита, е прибрал голямо сиво куче. „Живея тук от много години – казва той. – Николай (синът му и доскорошен вратар на Левски) израсна тук.“

За първи път мога да кажа, че ми изглежда леко остарял, макар и не много в сравнение с повечето съотборници от онзи тим на Левски. Даже от САЩ’94 винаги съм бил с усещането, че Боби Михайлов сякаш не остарява.

Предлага ми кафе и започваме по същество. Боби Михайлов играе един мач през 1979-80, когато е дебютът му за Левски. После има един сезон „пауза“ и през 1981-82 вече започва редовно да пази за „сините“. Това са сухите факти, които ще срещнете, ако се заровите в книгите или интернет. „Дебютирах в последния кръг на първенството – разказва Михайлов. – Мачът беше с Локомотив София на „Народна Армия“. А се играеше там, защото по същото време Славия и ЦСКА, които бяха втори и първи, се срещнаха на „Васил Левски“ и след онзи мач трябваше да има награждаване. Аз пазих около 30 минути, смених Стефан Стайков. Бях само на 16, но играех срещу звезда като Начко Михайлов. Не ми вкараха гол, спечелихме с 3:2. Тогава треньор беше Вуцов, лека му пръст, а на вратарите – Людмил Горанов.“

През следващия сезон младият вратар тренира с първия отбор, но пази за юношите старша възраст, с които става шампион. Влиза и в казармата. „Извадиха ме за един от първите домакински мачове срещу Сливен в София. Спечелихме с 1:0, а аз бях играч на мача. Тогава това се случваше чрез звездички във вестник „Народен Спорт“ и аз получих две, което беше най-високата оценка.“

Боби изговаря думите точно и подредено. Няма излишни описания, емоции, чувства. Предимно факти, оценки, гарнирани с въпросното самочувствие, което, сигурен съм, е било ключово за богатата му и успешна кариера. Има съвсем ясно виждане защо и как е пробил в Левски. „Подмладяването през лятото на 1981 година беше съвсем логично за тогавашните нрави в България. Имаше едно схващане, че предела на футболната кариера е 28-30 години. Заради това след 28 години пускаха играчите в чужбина. Мен са ме искали на 20, но излязох на 26, това обаче беше в края на 80-те. Така че през лятото на 1981 година се случи подмладяването, ние, младите от Левски, се хванахме за шанса, но си паснахме добре и с опитните, които бяха привлечени като Мишо Вълчев и Пламен Цветков от Академик София или Гришата Григоров от Миньор. Конкуренция имаше, то във всеки отбор има по двама вратари. Мисля, че бях по-млад, съответно по-мотивиран и гладен за успехи от Владо Делчев и така спечелих титулярното място.“

За повечето съвременници мачът срещу Щутгарт (1:0) в София е този, който се оказва ключов за по-нататъшната кариера на Михайлов. „Той е по-скоро знаков, защото и преди това съм имал много силни мачове, макар и от първенството на България – обяснява той. – А и по принцип съм имал по-добри изяви. Бях и национал. Но пък онзи мач беше впечатляващ, попаднах във фокуса. Тогава можеше да се връща към вратаря и той да хваща с ръце. Сираков играеше стопер, често ми връщаха, хващах и изнервяхме съперника. Отделно, че хванах всичко възможно, включително и въпросното двойно спасяване на вратата откъм Сектор Г.“

Версията на Боби Михайлов за генезисът и развитието на онзи отбор на Левски не се различава почти по нищо, освен някои нюанси от общото. И отново с щипката увереност в собствените сили. „Бобата Жечев е архитектът. Това, което ни даде той е възможността и вярата, че можем да се справим – обяснява Михайлов. – Не става само с тренировки, трябва да хванеш шанса. Левски е отбор, където има високи изисквания, непрекъснато напрежение и само от теб зависи дали ще се справиш. Мисля, че нашето поколение – Гибона, Наско и Кокала са 62-ри набор, аз и Коев сме 63-ти, Ники Илиев е година по-малък, Пепи Петров е преди всичките, имахме характера, възможностите и глада за успехи. Краси Коев например беше десен бек, където имахме Пламен Николов и той заигра като ляв бек и централен защитник. Наско също мина през няколко поста. С Бобата обаче не можахме да станем шампиони за малко в два поредни сезона, особено втория, когато паднахме в Петрич и Търново накрая и така се появи Шпайдела. Той имаше своите заслуги, вдигна физическата подготовка. Но пък ние вече имахме и натрупан опит в съчетание с младостта и бяхме абсолютно сигурни, че сме по-добри от ЦСКА.“

Като човек с опит във футболната администрация, Михайлов не може да подмине и ролята на Кръстю Чакъров, който сменя Данаил Николов като шеф на футболния клуб. „Чакъров имаше вече опит с Левски и даде битка на ЦСКА на институционално ниво, ако мога така да го кажа. Те изгубиха цялото предимство, което имаха с военните клубове, федерацията и на партийно ниво. Но основното беше на терена. Там нямахме съмнения, че сме по-добри, особено като се стигна до директния мач за титлата в последния кръг. Излязохме без никакви съмнения, че ще спечелим.“

Интересното е, че при Михайлов има точно онова характерно за него лично отношение към въпросните битки с ЦСКА. Вярваш, излизаш и свършваш работата. Оставяш да говорят фактите. „Онзи отбор дразнеше партийните велможи точно заради превъзходството срещу ЦСКА – преминава той и на болната тема за края на тима на Шпайдела. – Наказаха ни, аз например нямах дори жълт картон в мача за купата. Всичко беше скалъпено. После видяха след като се класирахме за световното, че на отбора трябва класа и ни върнаха. Дори не бях тренирал, докато течеше наказанието и работех в ел депото в Подуяне. За два месеца се подготвих, играх на световното, а в края на 1986-та бях избран и за Футболист на годината. Само можем да гадаем докъде можеше да стигне онзи отбор на Левски, но и показахме какво можем. В два поредни сезона пропуснати дузпи ни лишиха от впечатляващ пробив в Европа.“

Стигаме и до вратарската династия Михайлови. Баща му Бисер, той и синът му Ники имат близо 500 мача за Левски или казано с други думи в около една четвърт от мачовете на „сините“ на вратата е бил някой измежду Михайлови. „Същото е и в националния – добавя Боби. – Аз имам 102, баща ми 5, а Николай – 46. И там имаме висок процент от общия брой мачове.“

Веднага насочва вниманието към сина си и отбелязва, че е останал доволен и щастлив от вниманието, което от Левски са показали с изпращането на Ники в края на 2023-24. „На него му беше наистина тежко, защото той започна да играе, когато аз станах президент на БФС – казва той. – Винаги несправедливо е имало към него упреци, свързани с мен. А той си е отделен човек и е доказвал винаги качествата си, въпреки този натиск. Заради това мисля, че Ники имаше забележителна кариера на фона на обстоятелствата около него.“ А дали и Боби Михайлов не е трябвало да се справя с подобен натиск заради баща си Бисер. „Баща ми беше много обичан от феновете на Левски, защото той изкара целия си живот в клуба. На него кръщаваха дори децата си. Но е нормално да има подозрения, че аз като негов син съм се ползвал с привилегии. Имало е единствено тежест да защитя името Михайлов и мисля, че се справих“, обяснява той.

Опитвам се да върна времето назад до онзи момент след САЩ’94, когато Боби Михайлов беше любимецът на нацията. Той е станал да си вземе вода, минава покрай мен по пътя към мястото си на канапето и отбелязва: „Сигурен съм, че и сега има достатъчно много хора, които обичат футболиста Боби Михайлов!“ Прави препратка очевидно към настроенията към него заради БФС, но аз съм си обещал да не зачеквам тази тема заради магията на Левски’84. Пускам шегата, че беше любимец на повечето жени на моята възраст по онова време в университета и той се усмихва. „Отидох в Ботев, сезонът беше страхотен. Идваха чували, ама буквално чували с писма от жени“, казва той.

На раздяла ми показва огромна картина на руския художник Сергей Григориев, която е озаглавена „Вратар“ и му е подарък от шефа на руската футболна федерация. Дете, пази на импровизирана врата от камъни и дрехи в махленски мач. Оригиналът е в Третяковската галерия. Казва ми и няколко думи за българския футбол, които ще си останат между нас заради обещанието, което дадох към себе си преди срещата.

Затваряйки вратата на къщата го виждам на прага на дома си, заедно с голямото сиво куче. Помахва ми точно като за сбогом и като към „колега“. Футболът все пак е само игра, като на картината на Сергей Григориев. С тази мисъл се спускам към ширналия се голям град в подножието на Витоша.

Книгата можете да си купите, като се свържете с Васил Колев:
https://www.facebook.com/vassil.kolev/