Добрият Хулио в Страната на хаоса
Да си добър, понякога е присъда. Питайте Генчев
Имаше един момент в интервюто на Хулио Веласкес пред клубния подкаст, който нямаше как да не произведе у мен дълбоко впечатление. Водещият правеше ретроспекция на досегашната му кариера и стигна до престоя в Бетис. Хронологически той съвпада с началото на кариерата на един от най-добрите футболисти в света днес, Фабиан Руис. И съвсем логично въпросът бе дали наставникът на Левски е човекът, дал път на звездата. Цитирам по памет отговора на Веласкес. „Чакайте, човек трябва да бъде напълно честен. По онова време Фабиан Руис играеше във втория отбор на Бетис, а от младите играчи промотиран беше Дани Себайос!“
Дори и само тази част от интервюто на Веласкес прави наставника на „сините“ съвсем различна птица от обитаващите родната футболна джунгла, където едно от любимите занимания е приписването на мними заслуги или пришиването на ключова роля за някакви световни процеси. Изкушавам се да разкажа една истинска случка, при това скорошна, която още по-силно да подчертае защо съм бил впечатлен от думите на Веласкес. Звучи като анекдот, ама не е.
Става дума за времето на Николай Костов в Левски и един епизод на подкаста ми „Гурме за левскари“, в който се опитах да поставя на едната везна качествата на треньора, а от друга недостатъците според мен, като и двете категории да са по-скоро фактологически, отколкото оценъчни и аналитични и по този начин да се опитам да прогнозирам максимално обективно бъдещето му на „Герена“. Случи се някъде по същото време преди година, когато Левски беше в подготвителен етап за новия полусезон.
Оказа се, че един от зрителите е бил бившият играч на ЦСКА Велизар Димитров, който има и близък семеен контакт и приятелство с Костов. А моментът, който очевидно му е направил впечатление, е разказът ми за идването на Хенрих Мхитарян в Металург Донецк, където треньор по онова време е Костов. И с идеята да покажа впечатляващ факт, при това безспорен, че Костов е човекът, дал начален старт на кариерата на Мхитарян, след като го привлича от арменското първенство, където бъдещата звезда играе за Пюник, а Костов е бил наставник на Бананц.
Дотук добре, всичко е цветя и рози. Велизар Димитров обаче е почувствал нужда да изпрати през общ приятел, футболен журналист, съобщение, че съм допуснал сериозна фактологическа грешка. Можете ли да се досетите каква? Ще припаднете. Бях казал, че доверието към младока е било толкова голямо, че Костов го е направил най-младият капитан в историята на Металург Донецк. Исках да подчертая, че очевидно има ситуация, в която Костов гласува доверие на млад играч за такава отговорност на база качества (сигурно и влияние), докато при сходни условия взе лентата на ръката на Пламен Андреев.
Според Велизар Димитров това не било вярно, защото Металург Донецк имал други капитани и, както вероятно се досещате, един от тях бил българският футболист. Докато „малкият“, както нарекъл Мхитарян, можел да бъде капитан само ако това било мач, в който са играли предимно резерви. Сигурно има предвид някой двубой без значение за купа или подобен.
Оставям настрана, че фактологически е напълно вярна информацията, че Мхитарян е най-младият капитан в историята на Металург, но това, което остана в паметта ми, е нелепият опит за покровителствено отношение. „Малкият“ щеше да бъде подходящо определение, независимо че говорим за крехка футболна възраст, ако кариерата на Мхитарян не беше продължила през Шахтьор, Борусия Дортмунд, Манчестър Юнайтед, Арсенал и Интер, а нейн връх беше Металург Донецк. Нямам представа дали Велизар Димитров се е родил късно за войник и навреме за звезда на Металург Донецк, но отношението е най-малкото рефлекс от казармения живот, където най-ценното човешко качество беше кой е влязъл за отбиване на военната служба няколко месеца по-рано и разликата трябваше да се приема като цяла Вселена.
Мисля този пример за съпоставим с впечатлението, което ми направи Веласкес, но да се върнем все пак на основната тема в този текст.
Трябва да подчертая, че като цяло не харесвам този тип „медийни“ изяви и рядко в тях може да се извлече някаква полза. А не ги харесвам, защото са ведомствени. Случват се пред клубна медия, където силно се фризират въпросите и посланията, което е вид самоцензура, а при Левски дори има вече и солидни отклонения, защото се появи дори собствена медия на спонсора, в който на аудиторията се поднасят сходни фризирани информации. Всъщност подобна политика води до капсулиране на самия клуб, а ефектът от това винаги се оказва, меко казано, негативен. Собственици, ръководители, треньори и играчи се представят в светлината, в която клубът иска и ако липсва алтернатива да се изправят срещу независими медии, то те не получават възможност да разкрият себе си и „да се защитят“. Така винаги от едната страна е образът, който чертае ведомствената медия, а от другата са само анализи и оценки от независимите медии, които натежават винаги, освен ако Левски не говори с резултатите си на терена. Всъщност натежават именно защото резултатите на терена говорят красноречиво. Например Сираков ще има много по-голяма тежест ако премине интервю с „опозиционер“ или „враг“ (като такъв се определя и моята скромна персона), отколкото ако сам си подбира подходящите канали, избягвайки възможни препятствия. Но, както каза уместно треньорът на Добруджа в Белек, „Левски да се оправя с проблемите си“.
Когато обаче липсват достатъчно „неведомствени“ интервюта и ракът става риба и част от подобни изяви добиват концептуално значение.
И ако честността е универсален генератор на симпатия, то трябва да признаем, че не само тя е част от приятното впечатление, което Веласкес остави в подкаста.
Работната етика и философия също са на високо ниво. Веласкес разказа за пътя от третия до първия отбор на Виляреал, като наблегна на първата стъпка – до Виляреал Б, който по негово време е играел в Сегунда дивисион. Обясни я като най-важната стъпка в кариерата и като момент, в който минаваш на нивото от обикновен треньор до такъв в професионалния футбол. Както и важността да задържиш шанса, защото иначе едва ли някога ще го имаш отново. „При мен се получи“, заяви Веласкес, но не наблегна, че това е било късмет, а остави аудиторията да преценява дали е с познания и усилен труд. (Макар че Сираков на представянето заяви, че Веласкес ще се нуждае най-вече от късмет!).
Спря се доста подредено и на момента с работата зад граница, давайки да се разбере, че там са необходими повече качества. „Изпитвам благодарност и зная, че трябва да се отзова винаги, когато има нужда от мен!“ С други думи треньорът на Левски разбира, че за да води отбор от друга лига трябва да показва много повече от местните треньори, защото консумира местните ресурси.
Тук някъде трябва да поставим и осъзнаването на мащаба на Левски. Обясни го с наблюдението, че е имало необичайно много журналисти при заминаването на Турция за летището, нещо, с което не се е сблъсквал до момента. И е нормално. Той е водил големи клубове от топ първенства, но всички те са били квартални, градски и най-много регионални като калибър. Левски е национален, доста различно от Бетис или Виляреал, Удинезе или Фортуна Ситард в едно различно подреждане. Не по сила и качество на първенството, отборите и футболистите, а като въздействие върху различни по численост групи хора. В страните, където е работил, такива клубове са Реал Мадрид, Барселона и Атлетико Мадрид; Ювентус, Интер и Милан; Бенфика, Порто и Спортинг; Аякс, Фейенорд и ПСВ Айндховен. Споменатите клубове са много над Левски, защото са една категория нагоре – „световни“. Такава категория в България няма, а Левски (както и ЦСКА) е междинно звено. „Национални“ клубове. И със сигурност за Хулио Веласкес това ще са непознати води и един много по-различен натиск, с който трябва да се справи.
Качеството лоялност също не е за подценяване. Той го демонстрира, когато обясни, защо няма да влиза в конкретиката на трансферните планове. Преди да поиска, той трябва и да даде нещо и да бъде благодарен. В това да бъде благодарен няма нищо, ама нищо лошо.
Дотук обаче свършват добрите новини. За първи път Хулио Веласкес е попаднал на Балканите и по-специално в страната на хаоса като метафора. Хаос, както в действията, така и в отношенията. Хаос, който най-добре се обобщава от скандалните разминавания в посланията на Сираков и Боримиров за необходимостта от трансфери или необичайните (меко казано) откровения за формата и професионализма на футболистите също от Боримиров.
А и нека изброим още веднъж качествата на Веласкес – честност, работна етика, осъзнаване на отговорността, структуриране на отговорността, благодарност и лоялност. Изглежда като перфектния кандидат за поста? За да си отговорим не е необходимо да връщане лентата много назад. По същия начин изглеждаше и Станислав Генчев и заради това беше посрещнат с ентусиазъм от всички – левскар, интелигентен, обран и т.н.
Последното изведнъж загуби всякакво значение, а радушното отношение нито помогна при критиките на принципните, нито при реакциите на по-примитивната част от публиката, когато Генчев беше посочен с пръст, а футболът му определен като слаб от ръководството.
Веласкес е изправен пред сходно предизвикателство. Засега за футбола му не се знае много, защото нищо интересно не се видя в Белек. От подкаста научихме, че ръководството ще има водеща роля при трансферите. Също така че съумява да изгражда добри отношения и да дава път на някои играчи (Родриго Де Паул в Удинезе). Както и че благодари на младите играчи за това, че са допълвали бройката на тренировките, което беше ясен сигнал, че са много далеч според него като качества от сериозна роля в първия отбор.
Обясненията за лошите резултати (и игра) засега великодушно могат да бъдат подминати, макар че като обем са значима част от цялото интервю. Това говори, че той е наясно, че има проблем, но едновременно с това и че Левски му плаща заплатата за да го реши („Не съм дошъл в София на туризъм“). Не обещава и драстична промяна още от първите официални мачове, но пък си дава сметка, че Левски не трябва да изглежда в тях, както в Белек.
Дали има сили да се справи? Със сигурност предстои да научи и много лоши новини. Например едва ли са го въвели в това, че има тежък конфликт между част от феновете и ръководството и тепърва ще види огромния плакат „Сираков Вън“, символ на победата за един от неговите предшественици. Ще кажете, че и Рубен Аморим не се е стреснал от нестихващите разправии между фенове и шефове в Манчестър Юнайтед. Но тук има локална специфика. Никой не може да каже със сигурност (въпреки някои бодряшки опити) дали на стадиона ще има или няма да има публика; дали тя няма да се обърне срещу отбора, а и собственика; дали няма да има драстични прояви като вратарите срещу Черно море. Дори не подозира, че фенове са му купили билет по линията София - Мадрид точно за преди Великден. И какво ли още не! В Левски предстоят бурни месеци, а Веласкес дори не подозира, че за него е отредена централна роля да седне върху бурето с барута.
А за обясня локалната специфика, трябва да разкажа още една реална случка, която звучи като анекдот. Моят приятел и велик треньор Люпко Петрович, като всеки сърбин, винаги е давал препоръки за свои сънародници от футбола. „Той има еди какви си качества, много е силен в еди какво си“ или „Постигнал е еди какво си, това казва всичко“. Но е имало случаи, когато просто е нямало какви положителни качества или постижения да изтъкне. И тогава е вкарвал в обръщение една универсална „препоръка“: „Той е много добър човек!“
Разбирай: няма никакъв шанс, защото му липсват качества. Хулио Веласкес изглежда добър човек. И дано това не е вече присъда в Страната на хаоса.