Врабче в небето вместо орел в ръката

Победата над Ботев Враца няма да прикрие поредния провален „проект“ в Левски

Няма как да не е ирония на съдбата. Секунди след като Станислав Генчев извади от терена и втория си висок и едър нападател Мустафа Сангаре, Левски най-накрая вкара гол. Попадението на Илиян Стефанов, дошло след пас на Преслав Бачев изглежда като подигравка на съдбата спрямо упорството на Генчев да залага на високите и видимо ялови Сангаре и Алекс Колев, но пък от друга страна треньорът би казал (и го каза), че Левски продължава по план и е било въпрос на време да вкара гол. По-скоро беше въпрос на решение. Трите точки във Враца няма как да прикрият едно усещане и то е, че Генчев вече е напълно обречен на поста си в Левски. Не е въпрос дали, а кога.

Това, което треньорът няма как да възстанови, е доверието на синята публика. Тя вече е произнесла своята присъда. Тази присъда е, че отборът на Генчев е предвидим, треньорът е упорит, но едновременно с това и твърде лесен за разгадаване с неприсъщата за традициите и стила на Левски схема 3-5-2, в която двама тромави нападатели играят през цялото време с гръб към вратата. С други думи – не става за Левски. Да, някои биха казали, че Генчев проведе чудесен мач с точните си смени, но пък в не по-малко степен ще се коментира, че титулярният му състав е грешен. Ако наставникът получи нещо след Враца от синята публика, то ще бъдат упреци, че използва Колев и Сангаре вместо Илиян Стефанов и Бачев, както и че зорлем прави от крилата халфове, при положение, че има Мислович. Естествено обаче подобни съждения са и безкрайно наивни, но и характерни за положението, в което се намира публиката на Левски, както и самият клуб. А то е: по-добре врабче в небето, отколкото орел в ръката.

Не, не е грешка. Врабче в небето, отколкото орел в ръката. И зная, че приказката е наобратно: врабче в ръката вместо орел в небето, което даже би изглеждало приемливо за синята публика. И изглеждаше точно така за немалка част от нея, когато на 8 април 2023 г. Станимир Стоилов със сълзи на очи обяви, че си тръгва от „Герена“. Оттогава мажоритарният собственик Наско Сираков, главният виновник заедно с боса в сянка Мило Борисов за края на новата синя приказка, която тъкмо започваше, се мъчат да заменят предимно с пари орела, който държаха в ръката си. Манипулации от типа „Тръгна си сам“ или „Хамрун и 11-те мача без победа“ вършеха работа донякъде. Те можеха да спечелят малко време, но нямаше как да направят основното: отбор. Тупането в гърдите с псевдо успехи също. Не е ли най-логично Левски да плати на НАП, ако разпродаде звездите на цял отбор?

Лошото за Сираков и спонсора, изявяващ се като скрит собственик, беше, че в ръцете им не остана дори врабче. И последствията от това предстоят. Те нямат и няма да имат никакво решение за сложното уравнение, в което от едната страна стоят много неизвестни – добър отбор, треньор, много публика на стадиона, нов стадион, голям бюджет, трофеи, Европа. А от другата страна, уви, на този етап има едно „известно“ – голяма и кръгла нула. Ако смятат, че новият стадион ще реши всичко, освен да ги направи и по-богати при строежа, то много бъркат. Достатъчно е да видят примера с Ботев Пловдив, който напълни „Колежа“, сполучило наричан „Копнежа“ само в първия мач срещу Левски и нито веднъж повече. Няма как да се получи без добър футбол. Без добър футбол всичко е врабче в небето.

Да се върнем обаче на Генчев, защото може би на него ще се падне честта да запали фитила на голямата криза, освен че ще бъде логичната изкупителна жертва. Този път Сираков може и да не мине метър със стандартното намиране на такава, защото едно уволнение на Генчев няма да спести въпроса не кога ще успее да намери подходящ треньор и да изгради отбор без Стоилов, а дали изобщо може да го направи. Защото твърде много станаха доказателствата, че не може.

Генчев обаче освен, че ще запали фитила, може би ще носи и съществена вина за провала, защото, както обича да казва славният му предшественик, днес в Измир, треньорът на „сините“ ядоса Футболния Господ. А го направи с нарушаване на собствените си принципи, формулирани ясно и не по-малко красиво в дните, когато бе натрупал солиден аванс от симпатии. Един от тях беше споделен и в интервюто с мен. За избора на схемата 3-5-2. Само ще припомня: анализът е показал (което е така), че Левски завършва извън тройката, използвайки традиционното 4-3-3. Дотук добре. Има и още аргументи, че съперниците трудно разгадават тази схема, тренират извънредно, защото малко отбори в България я играят и това носи предимство на Левски. Показаното досега обаче ясно сочи, че Левски е извън тройката и с тази система (явно не това е проблемът), а освен това се оказа, че всеки що-годе сериозен отбор в България не изпитва кой знае какви трудности срещу „сините“. Но пък липсва анализът на треньора и съответно новите решения. Това се нарича тотален крах на аргументите.

Да се върнем обаче към по-голямо „прегрешение“ на Генчев, за което Футболният Господ му даде знак във Враца (не само) и което си мисля, че го е обрекло на неминуем провал. Треньорът каза съвсем колегиално, че не му пречат сравненията със Стоилов и не го напрягат, защото всеки, който иска да успее трябва да се сравнява с най-добрите. Докато Костов очевидно беше изнервен от това, Генчев бе спокоен и това му осигури доста голяма част от комфорта, идващ от отношението на публиката.

Но честен ли беше Генчев? Трудно е да се каже „да“. По принцип нищо не му пречеше, когато беше в силна позиция, да каже истината. Тя щеше да звучи някак по следния начин: „Имаше един треньор преди мен. Постигна отлични резултати в наличния потенциал и извади Левски от футболното и финансово блато. Обедини публиката. Това значи, че е трудно да бъде заменен и аз ще направя всичко по силите си. Но за да се случи това ръководството ще трябва да не допуска това, което накара Стоилов да си тръгне.“

Именно последното изречение и невъзможността да се каже на глас, прави разликата между добрите треньори в България и масата. То би било причината например Димитър Димитров-Херо никога да не приеме оферта от Сираков и компания. Защото става дума не за лоялност или приятелство със Стоилов, а за честност към футбола.

Генчев изглеждаше обречен още когато започна селекция от страшно посредствени футболисти. Към оценката в началото на сезона липсваше определението „страшно“. Но пък едва ли мнозина си дават сметка, че то може да се окаже и слабо в края. Вземете като пример Икенна, за да не е само Сангаре или Колев на мушка. По-вероятно е нигериецът наистина да получи роля в „Боговете сигурно са полудели“, отколкото да подаде точен пас напред.

Втората част на шампионата, поне що се отнася до първите два мача, не започва толкова убедително, колкото първата. А поглеждайки класирането – Ботев Враца и Локо София са два от трите най-слаби тима. Какво ли ни чака по-нататък? И кое точно би се променило през зимата: чудодейна селекция, магическа промяна в играта? Никакъв шанс. Шансът на Левски е само в това, че съперниците около него като Ботев Пловдив и Спартак Варна изглеждат в тежка организационна, а скоро вероятно и финансова ситуация. И за какво са тогава фанфарите и инвестициите: да се бориш с подобни отбори като прасе с тиква?

Мачовете с посредствените отбори и особено вчерашният даде знак за неизбежното. Отломките от онзи състав на Стоилов са единственият шанс (освен принципите), но ще бъдат в този случай крайно недостатъчни. Генчев изпусна безвъзвратно момента да се извиси и предпочете да създаде илюзията, че всичко е въпрос на техника и статистика, които са лесни за изпълнение.

Но когато се тръгне от принцип, че е по-добре врабче в ръката от орел в небето, принцип, провокиращ и удовлетворяващ най-вече примитивизма и посредствеността, резултатът няма как да е различен. В случая с Левски даже е по-лош: врабче в небето вместо орел в ръката.