Тичай Хулио, тичай!

Когато на лотарията ни се падне футболният Форест Гъмп, трябва да можем да преглъщаме болката и огорчението

Така си го представям Дон Хулио някой ден. Седнал на пейка, докато чака автобус в някоя затънтена провинция на Испания. Спретнат, със синя карирана риза и светъл панталон. И се обръща към непознатите, които сядат на пейката, с характерния си и добре познат на всички глас: „Buenos tardes (Добър ден!), мога да ви разкажа за онзи сезон, в който тичах към шампионската титла в България...“

Представях си и че изглежда като типичен герой на Педро Алмодовар и има нещо, което би накарало великия испански режисьор да направи от неговата история поредния си шедьовър. Но вчера приятел насочи съзнанието ми в съвсем различна посока. Ама разбира се, той е Форест Гъмп, станал от онази пейка, обул маратонките и влязъл в треньорската стаичка- душегубка на „Герена“.

Сигурно помните, че от всички прилагателни в английския за умен, които се използваха за Форест Гъмп във филма на Робърт Земекис, се натъртваше на smart. Умен, но едновременно с това и спретнат? Кое от двете? А те са много повече. Интелигентен, елегантен, хитър, находчив, прецизен, бърз, остроумен, енергичен, чевръст, пъргав, сръчен. А също и безскрупулен, нахакан, отракан, моден, светски, силен, тежък, суров, значителен. В известен смисъл дори модерен в контекста на българския футбол като смарт устройствата, поставени до черно-белите телевизори или други механични джаджи на средата, в която испанският избор на Наско Сираков е поставен да работи.

Почти всичко, което може да опише цял един живот.

Плюс няколко съществителни като болка и огорчение. Последните на свой ред някак ни навеждат на мислите за това, което се случи на стадиона в „Овча купел“, а защо не и да носят някакво усещане за бъдеще, в което на Левски се случва познатото от последните години, но в едно ново и съвсем идиотско измерение, което да допълни цялата гама от знаменити болки в периода, който аз отдавна съм нарекъл „Битката със задкулисието“. Пред погледа на ироничния Футболен бог, както казваше пък онзи от Измир.

Болка и огорчение е това, което изпитаха привържениците на Левски в четвъртък вечер. И основната причина беше техният умен и спретнат треньор.

А когато Хулио завърши тичането си към финалната права на сезона, той или ще се окаже, че е победил стената на тенис на маса като във своя кино аналог. Или ще влезе в ролята на обикновения полезен идиот.

Дами и господа, от лотарията преди малко повече от година, ни се падна футболният Форест Гъмп.

Учудващо е как за една вечер Веласкес успя да обърне срещу себе си огромна маса левскари, която само преди няколко дни го изпрати от стадиона (или загаси телевизорите) със скандиране на неговото име. Това динамично отношение сигурно е част от модерния, смарт футбол, но пък и от постепенната подмяна на ценностите. Които са правили Левски такъв, какъвто е и които ще правят Левски такъв, какъвто ще го заварят бъдещите поколения.

Болката и огорчението сториха така, че за левскарите загубата от Славия е продиктувана от две възможни свръх сили. Или конспирацията, на която обикновеният човек е само ням свидетел и невинна жертва. Или лудостта на дон Хулио.

Това, че Левски абдикира от титлата, подарява я, продава я или каквото там ви хрумне, даже не искам да го коментирам. Ако това ми мине през акъла, по-добре да спирам да обичам великата игра, в която Левски е моят любим отбор, а Сираков е бил един от идолите като дете.

Твърде перверзно е, както и много различно от онзи мач в Разград с юношите на юношите и подхвърлената победа за всепоглъщащия Лудогорец. Тогава Левски не се бореше за нищо и съвсем естествено, че имаше и такива, които търсеха удоволствие и го изпитваха от това, което е обратното на смисъла на футбола. Да се състезаваш и бориш за победата, а точките и класирането да са само оценката и справедливия резултат. И дори и на същото място с три точки повече си се представил по-добре, без значение кой и в какъв ред е пред теб. Защото това е смисълът да се състезаваш, дори и сам със себе си, когато няма с кого другиго. Онзи отказ от състезание, независимо от логичните му, макар и идиотски обяснения, беше в момент, в който Левски се състезаваше само със себе си.

Но днес е друго. И да се подиграеш на възможностите пред теб целенасочено... Извинявайте, ама перверзия е доста меко определение за подобно нещо. В перверзията Левски просто трудно може да оцелее като любим отбор и нещо толкова близко до сърцето дори и с великото си име.

Ако някой се разпореди по такъв начин с усещанията на толкова хора, то той е самият Дявол. Тук изобщо не може да говорим за Футболен Господ.

Заради това като виновник за събитията на терена бих посочил само и единствено Дон Хулио, нашият Форест Гъмп.

Той няма да разбере защо веднъж ротациите му го правят гениален и получава всички комплименти на света. А следващия път, когато загуби е така охулен от всички. Изглеждаше искрено учуден пред микрофоните на журналистите.

Ами няма да го разбере. Последният отбор, който сравни с Левски, е Алкоркон от родината си. Там се бил задържал също толкова дълго. Само че разликата между победите и загубите, съответно между гениалното и глупавото в Левски и Алкоркон, е една пропаст. И в ситуациите, в които се бориш за титлата или практикуваш елементарна физкултура. Както и в очакванията на хората за двете. Общото между двете е, че можеш в тези ситуации поне да бъдеше спретнат и дори елегантен, със сдържаност и записки на коляно в тефтер по време на мача. Спретнатите и елегантните печелят симпатии. Но това не гарантира, че печелят титли. В Левски само симпатиите никога не стигат.

Веласкес не за първи път прецаква мач по този начин. Паметта е къса, но той извърши същото и срещу Черно море за купата миналия сезон. Тогава беше новобранец и трябва да бъде снизходителни. Но беше абсолютно същото. Направи ротациите за най-важния мач за сезона, който откриваше единствения реалистичен път към трофей, пусна много резерви, после смени многото резерви наведнъж и загуби. А преди това и после тичаше с Левски неудържимо към второто място и го описа като историческо постижение.

Определението смарт не е това, което може да се използва и за направеното срещу Славия. Даже в България казваме, че само глупакът се спъва два пъти в един камък.

Веласкес е готов да го направи и повече пъти. Защото е уверен в това, което прави. Защото вярва в своя свят, дори и когато той изглежда неразбираем и дори налудничав за околните. И защото тича към целта, която си е негова, но и съвпада с тази на хората, които му плащат заплатата. Веласкес със сигурност се бори за тази част от своята биография, която няма да има шанс да добави другаде и която може да му отвори още много врати. Това обяснява поведението му, в което често изглежда толкова съсредоточен, че забравя онези неща като това да развива млади футболисти. Например.

Неговият работодател Левски се бори да се завърне там, откъдето изглеждаше безнадеждно изпаднал.

И в това тичане Хулио може и да не разбере и дори да чуе околните. Нали помните стадиона, който издигаше хореографията с думата „Стоп“, докато Форест Гъмп тичаше неудържимо, готов да продължи дори след лентата на финиша? Горе-долу и това е необходимо при нашия човек. „Стоп“-ът е реакцията след Славия.

Лошата новина обаче е, че „Стоп“-ът трябва да дойде от един човек и той е Наско Сираков. Мажоритарният собственик на Левски не е в никак лека позиция. От една страна предвкусва своя триумф и осъзнава ролята, която Веласкес би имал за него. Знае и че трудно може да го замени безболезнено. От друга е наясно, че провал от тук насетне, точно в този сезон, ще бъде със сеизмични размери. Инстинктите му от миналото не вършат работа. Тогава просто щеше да е изритал футболния Форест Гъмп. Но отговорността сега е различна и дано пасивността, с която наблюдава процесите отстрани, му позволява да се съсредоточи по-добре в разпознаването на момента, когато би му се наложило да натисне бутона на спасението. Със сигурност Веласкес не е треньор, който Сираков одобрява с естетическото си разбиране за футбола, но прагматизмът на сегашната му роля кара да го приеме с всичките му странности. И само с надеждата, че няма да му се наложи да го изгони преди естествения край на пътя.

Ще направи ли трети път испанецът това, което стори срещу Черно море и Славия? Със сигурност. Каза, че би го направил и 100 пъти. Някой да има съмнения?

Ще го спре ли някой, нека бъдем конкретни (Сираков)? Трудно е да се каже. Това е най-тежкият избор. И за левскарите добрата и лошата новина е, че трябва да го прави някой друг, който се е скрил в ложите.

Със сигурност ако зависеше от хората, днес Веласкес вече щеше да чака самолет нискотарифна компания до Мадрид в района на Враждебна. Аз обаче и мисля, че любовта изисква жертви, търпение и понякога опит за разбиране. Левски има все още огромна преднина.

Това е. Когато на лотария ти се падне Форест Гъмп, контекстът изисква различно отношение. А рискът на лотарията е, че не винаги печелиш, но когато го правиш, изглежда емоционално. И дори красиво.

Заради това просто можем и трябва да кажем, преглътнали някак болката и огорчението: Тичай Хулио, тичай!

Ако обичате да четете, за футбол и/или за Левски, то абонаментът е начин да си доставите това удоволствие, но и да помогнете на всекидневните усилия на автора да ви го достави.