Въпрос на кадри и ресурси
Няколко дни след челния сблъсък с реалността на остров Крит за големия проблем на българския футбол (и Левски)
Преди две седмици бях на гости на Миро Тодоров в Мюнхен за финала в Шампионска лига. С Миро се познаваме от години покрай тръста на Левски и споделяме еднакви ценности относно това как трябва да изглежда клуба. Член е и на сдружението „Левски на левскарите“ (логично!), а много привърженици на клуба със сигурност са останали впечатлени и от включванията му в специалните издания със зрители на канала „Трибуна Левски“.
Това, което оставям за последно е, че от 6 години Миро работи в Байерн, като по тази тема имаше чудесен репортаж на Георги Попвасилев по bTV, озаглавен „Българските болтчета в баварската машина“. Съветвам ви да го изгледате, защото е чудесен и казва много. Но Mиро не губи и секунда време и работи по своето самоусъвършенстваме, като в момента пише дипломна работа за университет в Испания, отново за процесите в управлението на клубовете.
Освен за Левски с Миро си поговорихме и за дипломата му (пак свързана с Левски!), но и за конкретната му работа в Байерн. Част от нея е свързана с администрацията на тима до 17 години. Естественият ми въпрос беше: „А има ли таланти там? Вече трябва да имат готови играчи за първия отбор на тази възраст, които скоро да видим.“
„Да, има един. Ленарт Карл, нападател. Чакат се от него големи неща“, отговори Миро и ми сподели и за неговите технически качества.
В неделя Карл се появи и на световната сцена. Направи своя дебют на световното клубно първенство срещу новозеландския Окланд Сити, като влезе на полувремето на мястото на Олисе. Ако трябва да избера история от началото на световното клубно, то това е Карл и най-вече “българската връзка”.
И се сетих за Миро. Той е контрапункт на преобладаващата част от футболните хора в България. Даже не е част от опоскания български футбол, в който талантите са унищожени, нямат бъдеще, а едни хора с арогантност и неясно откъде идващо самочувствие с оглед на образованието и начетеността им основно разпределят финансови потоци. Което наричат управление. Единственият проблем в българския футбол е в кадрите. Останалото са оправдания. Няма ги хората, които да имат желанието, знанията и амбицията да направят нещата. Или са незначително малко.
Между другото едва ли някой в любимия на Миро Левски подозира за неговото съществуване. А и да подозира едва ли би го потърсил. Защото по-скоро ще се възприема като заплаха. Като камък, хвърлен в блатото. Такъв като Мъри Стоилов.
За Левски се казва, че има неизчерпаеми ресурси. Така е. И е въпрос на използването на тези ресурси, за да бъде там, където му е мястото.
Темата обаче е дълга. Но поне началото на сериозния футболен път на момчета като Ленарт Карл са повод да се сещаме, че нещата не са чак толкова безнадеждни, колкото изглеждат след челни сблъсъци с реалност като този в Крит на мача Гърция – България.