Геният и Пантерата родиха новия Милан от пепелта на Барселона

Финалът в Шампионска лига в Атина е смятан за най-великия за росонерите в ерата на Берлускони

Сравненията бяха неизбежни. Все пак отборът на Ариго Саки, с тримата холандци Ван Бастен, Гулит и Рийкард като емблема, беше наречен „Безсмъртните“. А кой беше и Фабио Капело, избран да замени Саки? Да, известен футболист през 70-те. Но главно на Ювентус. В Милан беше завършил кариерата си, измъчван от контузии. След това беше работил в юношеската му школа. Водил за малко тима при идването на Берлускони, а после изтеглен, или по-точно трудоустроен, както казваха вестниците, в компанията на шефа „Фининвест“.

Капело трябваше да възроди Милан, но по различна формула. Берлускони беше решил да развърже кесията, а променените ограничения за броя на чужденците му даваха и различни възможности. Вече не бяха само тримата холандци, а после, постепенно един след друг, и Папен, Савичевич, Бобан, Брайън Лаудруп, Радучою и Десаи. Имаше обаче една подробност и тя бе, че само трима от всичките можеше да бъдат едновременно на терена, а останалите – най-често на трибуните. Проправяше си път и понятието „ротация“, но то звучеше много объркано, защото публика и медии не можеха да си представят как огромното его на големите звезди ще понесе резервната скамейка или удобните седалки по трибуните.

Берлускони обаче гледаше по-далеч напред и времето щеше да го потвърди като огромен визионер. Капело щеше да се окаже точният избор, а времето във „Фининвест“ съвсем нямаше да се окаже трудоустрояване, а безценно училище за мениджърски качества, които къдрокосият треньор щеше да използва в кариерата си и най-вече, за да може срещу „Безсмъртните“ на Саки да изпрати своите „Непобедими“ и да ги изпрати в историята сред най-добрите футболни отбори, съществували някога.

За Капело класирането на финала в Шампионска лига през 1994 г. беше обаче последният шанс да докаже, че доверието на Берлускони е оправдано. Той беше спечелил три пъти поред титлата в Италия, но макар и най-силното първенство в света по онова време, това не беше достатъчно. Единственото измерение за Милан беше европейският връх. Особено и при непрекъснатите сравнения от журналистите със Саки, който вече водеше националния отбор на Италия и очакваше световното в Щатите. Капело даваше най-доброто от себе си – дълга серия без загуби в първенството, титла с множество голове и разгромни резултати, но и такава след нея с малко попадения (36 в 34 мача) и непробиваема защита. В Шампионската лига обаче Милан беше излъган на финала от Марсилия и старата лисица Раймон Гьоталс през 1993 г., когато отиде като голям фаворит. А сега срещу него имаше подобен съперник – „Дрийм тимът“ на Кройф, Барселона със Стоичков и Ромарио, който тъкмо беше спечелил титлата в Ла Лига с цели 91 вкарани гола в 38 двубоя. Съвършеният сблъсък на два полюса и голям хендикап за Милан. Двамата най-добри защитници на „росонерите“, Франко Барези и Алесандро Костакурта, щяха да пропуснат финала заради наказание.

Какви шансове можеше да има тогава Милан? От другата страна Кройф и Стоичков бяха нещо средно между язвителни и подигравателни. „Разликата между двата отбора? – питаше реторично Кройф. – Ние купуваме Ромарио, а те Десаи. Това трябва да ви казва всичко.“

Стоичков: „Ще спечелим с голеада, сигурен съм, че победата ще бъде с повече от един гол. Милан няма състав като нашия, а освен това им липсват четирима футболисти, което е твърде много. Прилича на мача срещу Сампдория на „Уембли“ преди две години. Отново италиански отбори с много отсъстващи. Ще смятам за голям провал, ако пропуснем да спечелим.“

„Финалът изглеждаше като костюм, ушит по мярката на Барселона“, както отбеляза находчиво испанският вестник „Марка“, след края на двубоя. И тук идва едно „но“.

Но да върнем лентата два дни преди сблъсъка в Атина.