Футболът не е работа, не е бизнес, а е животът на Луис Енрике и тези от ПСЖ
И цялата истерия около Джиджи Донарума, която зае вниманието преди Суперкупата на Европа в Удине
Когато се появи толкова доминиращ отбор като Пари Сен Жермен, то ефектите, които предизвиква са два: имитация и търсене на лек. Европейските отбори имаха три месеца да мислят как да избягнат това да бъдат смазани, сполетяло Интер на финал в Шампионска лига. Челси подсказа някаква рецепта на финала на световното клубно първенство, но дали е такава трудно може да се каже, защото това беше едновременно единичен и същевременно много специален случай. Уликите, че противоотрова за смъртоносните ухапвания от френския гранд е намерена, ще започнат да се появяват може би още с първия мач от сезона срещу Тотнъм в Удине за Суперкупата на Европа. Или може би по-късно, защото подозренията са, че английският клуб няма нито техническите, нито тактическите оръжия да се противопостави. Дори и с идването на прагматичния Томас Франк вместо догматичния Анге Постекоглу, което със сигурност ще сложи ред в много претенциозния клуб от северен Лондон.
Освен ако ПСЖ не се самоунищожи, съдба, която често е сполетявала царе и императори.
А предпоставките сякаш започват да се показват още предната вечер преди заминаването ми за Италия за мача, когато мервам новината, че вратарят Луиджи Донарума е останал извън състава на ПСЖ за Удине. Не, че е нещо изненадващо, защото месеци наред се спекулира с новия му договор. Но на стотици километри от събитието не преценявам веднага магнитуда на една подобна новина и най-вече как тя ще окупира практически почти цялото внимание около мача.
Мислите ми са заети със съвсем други неща и теми около предстоящото пътуване до един от малкото значими италиански градове, където не съм ходил и където един от любимите ми футболисти за всички времена, Зико, е посял благодатно семе между 1983 и 1985 година. Точно в най-хубавите ми детски години, когато футболната магия обхващаше вече цялото ми съществуване и с целия наивитет респектирано смятах Удинезе за един от най-важните клубове на планетата. Няколко години по-късно с изненада открих, че към онзи момент нямаха дори участие в европейските турнири. Е какво е правил Зико там?
Изборът на УЕФА за домакинство на подобни събития понякога е странен, както и в този случаи. Още докато правя планове за пътуването се сблъсквам с обичайните проблеми, свързани с настаняването и дори обмислям, че най-логичното е да нощувам във Венеция, а след мача да работя до затварянето на пресцентъра и после докато се придвижа да гарата да хвана първия ранен влак за някъде. Тоест да не нощувам. Причината е прозаична. В различните сайтове има точно 2 (две!) места за настаняване на колосални цени с четирицифрени числа в евро. Има и няколко от „агритуризмо“ или различни ферми по китните селца наоколо, но някак ги отхвърлям с подозрението, че не е съвсем ясно как ще се придвижа до тях. Оказва се и че просто в Удине няма капацитет за толкова туристи, а не че феновете на Тотнъм и ПСЖ са разграбили всичко. Може би УЕФА са резервирали няколко хотела за своята армия служители и това е.
Приятели от Лондон ми казват, че феновете на „шпорите“ са изумени, защото са се сблъскали с моя проблем. Някои са наели въпросните ферми се чудят как да стигнат до тях и едновременно да пият бира по цял ден в Удине, но повечето са решили, че няма да нощуват. Идват в деня на мача, пият бира след мача в града и си тръгват. Съдбата на 6000 почитатели на ПСЖ е също неясна, френските медии не съобщават нищо.
Аз обаче вадя дивен късмет, защото точно, когато решавам да запазя хотел във Венеция предната вечер с цената на пропуснати пресконференции и тренировки, проверявам дали не се е появило нещо в Удине и вадя най-големия късмет. Стая точно за моите нужди в самия център на града. Дотук обаче с логистиката, освен че до Удине не се стига чак толкова лесно и най-вече бързо.
Полетът до Болоня е един от най-приятните, защото е кратък и прелитаме над Венеция. Винаги ми е харесвало да разглеждам лагуната от въздуха. Има нещо символично и в мястото на финала за суперкупата и моите патила около финалите този сезон. Прибрах се от Билбао и Лига Европа, спечелена баш от Тотнъм с полет до Венеция, бързо кафе на „Сан Марко“, влак до Болоня и вечерен полет до София. Сега маршрутът е сходен, но в обратен ред: полет до Болоня, влак през Венеция до Удине, но без кафе в този любим град.
Решавам, че е добре с кацането да се натъпча в новия, едновременно удобен, но също и скъп транспорт до центъра. Той е влакче на една релса, монорейл, който носи името „Маркони Експрес“ и е заменил стария „експрес“, който е автобус. Освен че е доста скъп, около 25 лева в едната посока, „Маркони Експрес“ предлага интересно преживяване. Пътниците се натъпкват като сардини в едно малко вагонче, което събира около 20 човека и за десетина минути с огромна скорост и непрекъснато поклащане над урви по маршрута, се озоваваш на гарата. Реновирана, освен, че е най-голяма в Италия, защото оттук можеш да тръгнеш във всички посоки.
Не ми се е налагало да пътувам до Удине, но се оказва, че няма друг начин освен през Венеция, което звучи като отклоняване от пътя. Час и половина до лагуната и после още толкова в най-добрия случай до Удине, като смяната се прави на голямата гара Местре. На летището в София съм видял, че температурите в Болоня ще са 27 градуса, което звучи добре и води до обоснованото ми предположение, че в областта Фриули, където е мача трябва да е една идея по-малко заради близостта до Алпите.
Две неща обаче ще ме стъписат в следващите часове. Първото е истерията, която италианските медии са създали около случая с Донарума. Вратарят се подава от първата страница на „Гадзета дело Спорт“ с огромното заглавие „Шамар за Джиджо“ и проплакването, че това е „национален поблем“. А вътре уточняват „успяха да ядосат Гатузо“, защото бившият халф, биткаджия на Милан и настоящ треньор на Италия ще трябва да избегне крушението скуадрата да пропусне трето поредно световно първенство, след другия шамар в началото на квалификациите – 0:3 от Норвегия на Ерлинг Хааланд. При това положение и след ужаса от последните неуспешни опити за класиране предстоящите битки с Израел и Естония изглеждат кошмарни, а случки като тази с Джиджо натяга истерията до крайности.
Ясно е, че до края на деня това ще бъде основната тема и вече ми е ясно какво предстои от гледна точка на журналистите в Удине. За мое съжаление пропускам тренировката и пресконференцията на Томас Франк, които се оказват по време на пътуването ми с влак, но тепърва ще опознавам датския треньор, за който съм открил, че предимно се пули с изцъкления си поглед.
Наближаването на Удине обаче носи втората ми изненада. Тъкмо се строявам до вратите на влака и хвърлям поглед на един от екраните, който любезно ме информира, че температурата във влака била 25 градуса, а навън е 37. Нещо са им се повредили термометрите. Няма шанс. Видял съм на летище София, че в Анталия е 37, но за миг през акъла ми минава и прочетеното в някакъв новинарски сайт. В Шанлъурфа в Турция, което не е близо до Анталия, но не е и чак на другия край, тъкмо били измерени рекордните 53 градуса!
С отварянето на вратата на влака виждам, че не е грешка. Добре дошли в ада, който няма да бъде на стадиона на Фенербахче след няколко часа, както се заканва Жозе Моуриньо, а на арената на утрешната Суперкупа на Европа, в подножието на Алпите. За късмет временното ми местообитание разполага с вентилатор, който оставям включен, докато се насочвам към стадиона.
„Блуенерджи Стейдиъм“ е новото и модерно име на някогашния „Фриули“, една от арените на Мондиал 1990. Там е играл и Левски, да не казвам, че е записал един от най-хубавите спомени по време на синята приказка. Запомнил съм го с това, че прилича на днешния „Васил Левски“ – седалки в същия зеленикаво-син цвят, разлята чаша на стадиона по същия начин и атлетическа писта, както и оцветените в жълто пътеходи. Картината се е попроменила, защото е претърпял реновация между 2013-2016 и днес има шарен вид с нови седалки наредени хаотично в цветово отношение, трибуните са до пистата и даже човек може да си помисли, че това е нов стадион, нещо, което е почти невъзможно в Италия (като изключиш Ювентус!). Местните казват, това бил един от „най-устойчивите“ стадиони в света, каквото и да значи това, когато говорим за стадиони.
Той не е в центъра на града и трябва автобус до там, защото пеша е около час от спретнатата и красива стара част на Удине. Това също не е толкова лесно, защото Удине почти няма градски транспорт – няколко автобусни линии. Оказва се близо до магистралата и това улеснява идването на хора от околните селца и градчета, „агритуризмото“, които даже си опъват барбекюта в близкия парк преди мачовете на Удинезе и си изкарват чудесно. В центъра вечерта ще се окаже, че за първи път е оживено от много време. Суперкупата е навсякъде – от изложените три трофея, включително тези от Шампионска лига и Лига Европа, с които хората се снимат на централния площад Пиаца де ла Либерта и големите надуваеми топки на близкия Пиаца Джакомо.
Следите от Удинезе не са заличени, макар че стадионът е ребрандиран за Суперкупата. В пресцентъра виждам огромни витрини с течения на „Гадзета дело Спорт“ от десетилетия назад, а по стените са окачени подписани фланелки на някогашни звезди като Алексис Санчес или корици от първа страница на вестници за някои славни моменти. Проблемът е, че Удинезе не е печелил практически нищо и най-голямата гордост е титлата при юношите, т.нар. „Примавера“ през 1981 година. Е, има и няколко второстепенни трофея – англо-италианската купа през 1978 г., средноевропейската купа от 1979-80, която обаче е жалкото продължение на славната Митропа къп преди Втората световна война, която е предшественик на европейските турнири. И един трофей Интертото, който не е баш трофей, защото го печелят няколко отбора едновременно във всеки сезон. В случая с Удинезе това е през 2000 г., а мачовете бяха нещо като квалификации за европейските турнири.
С стадион е много модерен от три от четирите страни и е запазил старата главна трибуна. Тук-там тя крие артефакти още от „италианското лято“ – Мондиалето през 1990 г. Например плочките в тоалетните, които са в цветовете на италианския трикольор с онова човече от кубчета, което беше талисман.
Качвам се на трибуните, където ПСЖ вече е започнал да тренира и отново има сблъсък със съдбата. Включвам си екрана на мястото, за да виждам отблизо и някои детайли, а първото, което се показва е новият вратар Шевалие в близък план прави спасяване. Търся с поглед Луис Енрике заради странностите му да гледа тренировките отдалеч, но е на терена и даже се включва активно в някои от упражненията.
Подготвя се активно темата за Донарума, дори и с близките планове на новия вратар. Това е наистина странно. Реално италианецът беше човекът, благодарение на когото стигнаха до финала, където спечелиха трофея. Даже тогава мнозина го обявиха за най-добрия вратар в света. Колкото и винаги да е имало критики към някои елементи от играта му, като тази с крака, той е огромна фигура. Но това пък е ПСЖ. Там явно намериха формулата си, която включваше и това да се разделят с играчи като Меси, Серхио Рамос или Неймар. Та един Донарума ли!
Зала за пресконференции няма или по-точно е обособена зад едни паравани, а придвижването из целия стадион е толкова свободно и лесно, че не съм решил, не съм се озовал там където ще седи Чеферин или ще си пие шампанското, или някое от местните студени бели вина.
Първи идват двама футболисти, макар че всички чакат Луис Енрике. Нуно Мендеш е много предпазлив на въпросите за Джиджо. Ние сме играчи и трябва да си тренираме, ала-бала. Маркиньос обаче е обигран като капитан и говори по генералните неща – колко важен е духът в съблекалнята, колко готин приятел е Донарума, но как това е футболът. Играчите идват и си отиват. Без да произнася например името на Меси дава да се разбере с бразилската лекота, че има предвид и него. И че ПСЖ е клуб, който всъщност може да се раздели с всеки, когато си пожелае, стига това да са интересите на клуба.
Идва ред и на Луис Енрике, когато чакам с огромен интерес. Около мачовете с английските отбори прочетох разкошни неща за начина, по който протичат срещите му с журналисти. Има си и закачка с най-големия вестник във Франция „Екип“. От „Екип“ е и първият въпрос, а Луис Енрике започва да се смее, да се оглежда, слага ръка пред очите си сякаш да види някого, сочи в различни посоки и пита на френски „Кой пита, откъде е въпросът?“ Човекът от УЕФА явно не осъзнава закачката и му сочи настойчиво в посока колегата от „Екип“, а треньорът се смее закачливо. След това сменя с лекота езиците – френски, испански, английски и дори италиански. Колега от Македония по някаква си своя причина го моли да си зададе въпроса именно на италианския, може би защото все пак в Италия, и Луис Енрике казва: „Ама разбира се – пор фавор (заповядайте).“ След което отговаря на родния си испански и обърква и преводачи и хората от медийния отдел на ПСЖ, чиято концепция всичко да е на френски е рухнала. Между другото, играчите на ПСЖ питаха на какъв език да говорят и име се казваше настойчиво, че трябва да е на френски. Маркиньос безропотно се подчини, а той и Нуно Мендеш го говореха великолепно.
Стигаме до Донарума. Луис Енрике държи на забавния вид на пресконференцията, но е доста категорично, че има само една посока в отношенията с вратаря. „Решението е мое. Прецених, че трябва вратар с друг профил и качества.“ И точка. На уточняващ въпрос треньорът задава контра въпрос кое е останало неясно. Докато в същото време вратаря разпространява писмото си за сбогом с ПСЖ, в което дори не споменава името на Луис Енрике – „някой реши“. Агентът му Енцо Райола, син на Мино Райола, театралничи. ПСЖ променял непрекъснато условията, накрая като нямало договор му казали, че няма да разчитат на вратаря и той, Енцо, щял да се консултира с адвокатите си за подобно отношение. В целия театър самият Джиджо проплаква: „Гонят ме, а искат 50 милиона евро от Манчестър Сити за мен!“ Иначе всичко било готово да отиде при Пеп Гуардиола, един от конкурентите на ПСЖ.
Темата за това, че от сегашната си позиция ПСЖ ще трябва да брани ренемето си е втората по значимост и би трябвало да е по-хубава, но не и когато има случаят с вече бившия вратар. Английски колега прави доста добър встъпителен въпрос, цитирайки един от шотландски голфъри, който казва, че големите спортисти в модерните времена не могат да се насладят на успеха си, защото новите предизвикателства ги притискат веднага.
ПСЖ е удивителен пример в това отношение. Пример в Елисейския дворец, снимки с метро, Париж през лятото, който видях с очите си и изпълнен с луксозните торбички в черно и сребристо от феншопа на тима и всякакви издания, списание, книги, снимки, плакати по улиците. Но и започналото по същото време световно клубно, а след това дори невъзможност на играчите са се насладят на славата. Както пише „Екип“, „никога един шампион не е бил спиран да удължи славата си по плажовете и вечерите, които изглеждат безкрайни, така, както футболът спря ПСЖ“.
Отборът е на една седмица тренировки преди мача в Удине и, дето се казва, играчите още имат пясък от курортите, който пада от обувките им.
Луис Енрике започва да мисли и казва: „Така е, не можем да се насладим. Ние сме на една седмица тренировки и не мога да ви кажа как ще изглеждаме например утре срещу Тотнъм.“ Впрочем потвърждава без притеснения, че Тотнъм е бил възможност за него преди да дойде в ПСЖ. „Шест месеца по-рано, беше една от опциите, да.“
Но след това няма да е Луис Енрике, ако не се прояви в стила, който ме накара да пиша с огромен интерес за него точно в този блог, докато беше на път към европейската титла. „Абе да ви кажа – обръща се той към залата. – Стават някакви странни неща. Идвам за пресконференцията и гледам в коридора четирима от играчите ми си подават топката и продължават да играят. Хем бях дал предимство на тях, да се оправят, докато аз говоря с вас. Това показва само едно и то е в основата на успеха ни: за нас това не е работа. Не е и бизнес. Това е нашият живот. И заради това съм сигурен, че можем и ще се опитаме да спечелим всичко от миналия сезон отново.“
