„Олимпия, догодина пак ела!“
Част 2: Бетонни чудовища и строителни площадки в жегата и щрукли на брега при драконите
Очакванията ми са Любляна да ме посрещне леко и ефирно, точно като реката, която се извива през стария център на града, пресичана от мостове – наполовина архитектура, наполовина украшение. Или поне това е усещането, което имам заложено от гледането на снимки и туристически филмчета.
Вместо това обаче получавам прахоляк и жега още със слизането от влака. Гарата изглежда сякаш надупчена от течащи ремонти, наоколо също преобладава бетона. Преправят се пътища, строят се сгради. Сякаш изниква нов град и това е в пълен контраст с пасторалните картини, които са се редували през прозорците на влака.
Имам няколко часа на разположение и хубавата новина е, че футболът в словенската столица не е чак толкова много. Това ще ми даде възможност все пак и за кратка разходка покрай реката, преди да продължа по маршрута за Целие.
Още не съм решил дали ще остана за през нощта в Любляна, може би защото искам на място да видя какви са възможностите за пътуване до Загреб на следващата сутрин и колко време ще отнеме до хърватската столица. Опитал съм да намеря влак, но съм ударил на камък през сайта. Автогарата е до жп гарата и изглежда като типична балканска (и не само) автогара, нещо като хъб, който свързва полуострова с Европа. Има маршрути за цялата някогашна Югославия.
Аз обаче дисциплинирано тръгвам към първия стадион.
Словенската столица се дели футболно на Олимпия Любляна, някогашните приятели на Левски, и всички останали. А под останали може да разбираме клубчета, които изникват, а после най-често изчезват или изцяло, или някъде из ниските регионални лиги. Или пък се трансформират, обединяват, а най-често спонсорите-собственици си намират други занимания. Такъв клуб в момента е с интересното име Браво, откъдето през зимата на 2025 година Левски взе халфа Гашпер Търдин.
Малките клубчета, които са играли някога в европейските турнири, всъщност се ограничават до точно два: въпросният Браво и някогашният Интерблок, който е печелил купата на Словения през 2008 и 2009 г., а днес има само юношески отбори. Те са и интересните за моята „колекция“. Иначе е имало още в историята с някаква значимост. Преди Втората световна война в първенството на Югославия през регионалните кръгове са достигали Илирия, Приморие и СК Любляна, а след обявяването на независимостта на Словения в нейната лига е имало също още три столични клуба, освен изброените евроучастници плюс Олимпия: НК Любляна, Слован и Свобода.
По отношение на стадионите обаче има точно два значими. Олимпия играе на своя нов „Стожице“ (преди на „Бежиград“), а останалите отбори са се смествали на „Шпортни Парк“, който е недалеч от гарата.
Към втория се отправям пеш, защото виждам, че няма смисъл да чакам автобус, след като разстоянието се взема за около половин час. Минавам през подлез под релсите, който включва и оживен булевард, а от другата страна е огромен център за изложения с бизнес сгради. И изведнъж попадам в тих квартал с къщи и старовремски кръчми. Виждам и железопътен музей и друга малка гара с името „Шишка“. Картата сочи, че стадионът, който е моя цел. се намира през релсите и трябва да повървя малко, за да ги пресека. Наистина е в нещо като парк и „Гугъл“ показва, че е навътре, но пък се виждат рефлектори на осветлението. На път за светофара обаче откривам, че улиците от двете страни на релсите са затворени и наоколо копаят багери и се движат всякакви строителни машини. Което значи, че трябва да заобиколя и маршрутът леко се удължава от показаното в „Гугъл“. В крайна сметка правя необходимите маневри сред кварталните улички с къщи и вече трябва да наближавам. Чудя се къде е точно входът по картата и тогава за първи път минава през ума ми, че може да тече някакъв ремонт. Срещам графити на Олимпия Любляна, защото там е юношеската школа на тима. Упорито тръгвам по малките улички към входа и съм вече почти сигурен, че „Шпортни парк“ се ремонтира. Виждам и че към следващата цел „Стожице“ има някакъв автобус, който обаче е през 2 часа и до следващия има много време, а навън е около 13 часа и жегата е вече ужасна. Нямам и много вода, която изгълтвам, търсейки да вървя по сянката.
В крайна сметка стигам до заградено място за строеж и вътре вече са влезли багери, а единствено мога да направя някаква снимка за спомен на площадката. Това е положението – тук е бродирал Търдин, а след време ще бродират следващите Търдиновци.
Може би сега е моментът да се обясни разликата между Интерблок и Браво като два модела в словенския футбол и то на малък столичен клуб. Интерблок е проект на бързия успех. Хвърлят се много пари, има амбиции, печелят се трофеи, но е краткотраен и запада след оттеглянето на човека, който осигурява финансите. А той е Йоц Печечник, спечелил състоянието си главно в хазартната индустрия – казина и игрални автомати (звучи познато?). Интерблок е зависил изцяло от неговите средства.
Случаят с Браво е по-различен. Той е даван като пример за устойчивото и последователно развитие. Създаден е през 2006 година, малко преди началото на големия просперитет на Интерблок. Негов основател е Дарко Кларич, един от най-богатите хора в Словения, който година по-рано се е изправил срещу Левски в купата на УЕФА с тогавашния си тим Публикум Целие. След Левски той реално мести инвестициите на компанията си „Медия Публикум“ от Целие в Браво. Привърженик е на постепенното развитие. Може да се каже, че Браво е търпелив, школски, тихо стабилен клуб, без никакви претенции за доминация.
В момента, както ще науча по пътя към най-близката автобусна спирка, Браво дели стадион „Стожице“ с Олимпия, а аз се тюхкам как не съм погледнал програмата на първенството на Словения и съм щял да открия този факт. Но пък нямаше да дойда никога до „Шпортни парк“, който си е част от футболна Любляна.
Надеждите ми, че ще намеря някакъв бърз начин да стигна до „Стожице“ започват да се разтапят като асфалт на магистрала под жаркото слънце. Наоколо има някакви административни сгради и виждам типичен ресторант на нещо като бизнес център. Чудя се дали да не обядвам там, докато изчакам над 1 час автобуса или да тръгна пеша. Стадионът не изглежда далеч по права линия на картата, но се вижда, че няма и пряк път, защото по средата минава железопътна линия, която явно не може да се пресече никъде наблизо. А и вече съм се опарил, освен че вероятността за топлинен удар се покачва неудържимо с всяка изминала минута.
Естествената ми реакция е да видя дали има “Юбер“ или някоя подобна компания и откривам, че такава съществува. Буквално минута ми трябва да поръчам автомобил, който за няколко евро ще ме закара бързо до стадиона. Шофьорът е от старата югославска школа. Ядосва се, че приложението не показало, че ще ходим до стадиона на Олимпия. Иначе можел да избере и по-пряк път. Това е съпроводено с характерните псувни. Все пак ми казва, че „Юбер“ е в Любляна от няколко месеца и е добър бизнес за него.
Честно казано това, което виждам като обстановка около стадиона на Олимпия никога не съм си го представял по този начин. Наоколо са магистрали, естакади и серпентини, има нещо като подземен паркинг, а самият стадион е вкопан в земята. Освен това наоколо буквално няма жив човек, нито следа от какъвто и да е живот. Само бетон! Гледам през решетките на входовете, че отвътре не изглежда никак зле и е нещо като оазис в тази пустош, но мъртвилото е подтискащо. А и очевидно е, че бързо се износва и овехтява. На „Гугъл“ е показан някакъв феншоп, който обаче на практика не съществува. Явно е мобилен и е отворен само по време на мачовете. В съседство е баскетболната арена, която изглежда една идея по-нормално.
Олимпия си е клуб от стара Югославия, реално единственият от Словения, който имаше някакво присъствие, но след разпадането не успя да задържи позициите си на водещия отбор. Определено такъв е Марибор, макар че „драконите“ връщат постепенно позициите си през последните години. Олимпия беше във втора дивизия, веднъж фалира, а формално сегашният клуб за някои не е същият Олимпия от миналото. Макар че реално е един и същ. В Словения обаче са по-чувствителни на тези тема и доста са източниците, които разделят двете Олимпи-и и успехите им, а не както при ЦСКА след практическите същите обстоятелства. Старият Олимпия, който два път би Левски, на практика не съществува.
Около стадиона нямам много работа, а и силно ограничена е възможността да се разходя наоколо. Даже нямам никаква идея как мога да стигна до отсрещната дълга страна, макар че и там изглежда също толкова пусто. Посегнал съм да повикам отново „Юбер“ до центъра на града, когато забелязвам преди едни напечени от жегата стълби автобусна спирка. Натискам в „Гугъл“ и виждам, че след минути от там трябва да тръгне автобус за центъра. Готов съм да се обзаложа, че такъв няма да се появи, когато буквално от нищото той се показва. Шофьорът спира дисциплинирано, трябва да изчака няколко минути, защото това е началото на маршрута, а аз съм единственият човек наоколо. Климатикът вътре обаче е спасителен. Оцелях и този път! Със сигурност преживяването около ремонтирания стар стадион и новия на Олимпия е едно от най-горещите в живота ми поне що се отнася до температурата навън.
За около 15 минути автобусът достига центъра на града, който е доста оживен.
Слизам на „Змайски мост“ или „Драконовия мост“. Това е баш центърът, а четирите дракона върху моста са го превърнали в най-разпознаваемия символ на Любляна. Произходът му е свързан с древногръцката митология. Според легендата Язон и аргонавтите стигат по реките Дунав, Сава и Любляница до района около днешната Любляна в търсене на Златното руно и там той убива дракон, който живее в блатата. По-късно драконът се появява върху герба на града, а днес вече се вижда навсякъде и върху всевъзможни сувенири в магазинчетата по брега на реката.
Това вече е онази Любляна, за която са ми разказвали – живописни ресторанти край брега, малки корабчета с туристи по реката, която прави завой около хълм с красив замък на него, а през съседния, Месарски мост, се стига и до пазара.
Оказва се, че там се намира и феншопът на Олимпия, който обаче е доста сиромашки и буквално няма почти нищо в него освен някоя фланелка или ключодържател. Нищо общо с нивото, което има в Марибор.
Сядам в едно съседно бистро за обяд, защото жегата ме е уморила достатъчно. Искам да опитам нещо типично словенско и разговорът със сервитьорката е доста делови, но и конкретен. „Няма какво да му мислиш – най-добре е супа, като традиционната е с гъби, но има и вариант, който е по-близък и до яхнията“, казва тя. Препоръчва и щрукли, което съм чувал, но не бях опитвал. Това е всъщност словенската национална гордост. Представляват рула от еластично тесто с пълнеж, който е различен, но традиционният е с извара, орехи и естрагон. Съчетавам всичко и с една студена бира.
Чудя се Левски как е могъл два пъти да отпадне от Олимпия и да роди последвалите подигравки, както и песента „Олимпия, догодина пак ела...“. Всъщност като очевидец помня мачовете. Бяха точно след световното в Щатите и имаше една доза арогантност, усещане, че е въпрос на формалност да бъде прескочен този съперник. Само че Олимпия набързо поведе с 2:0 през първото полувреме и Георги Василев пусна в игра Сираков, който с два гола изравни. Но албанецът Дости вкара трети гол почти веднага и Олимпия спечели първия мач с 3:2. Имаше и някакво разочарование у Левски, че не играе за Купата на европейските шампиони, защото точно преди началото на този сезон УЕФА смени регламента и за първи и единствен път в продължение на няколко сезона извади шампионите на много държави от най-важния турнир. Сред тях беше и Левски, сезон след като елиминира Рейнджърс и месец след световното в САЩ.
Вторият мач в София трябваше да върне всичко по местата и още във втората минути Мъри Стоилов откри за Левски. При този резултат „сините“ продължаваха, но Олимпия с някаква случайна контра изравни. Започнаха едни мъки и за капак на всичко две минути преди края Павлин вкара втори гол за Олимпия. Няколко години по-късно този словенски тим се падна отново и се очакваше отмъщение. Пак албанец, този път с името Бозго, донесе победата на словенците в Любляна. Левски спечели у дома с 1:0 и... отпадна с дузпи. След още няколко години Люпко Петрович се чудеше как е било възможно това срещу, както ги наричаше, „скиори“.
В някогашна Югославия Олимпия беше уважаван клуб, но нищо особено. Никога не се бореше за титлата и имаше репутацията на дисциплиниран отбор, който с ограничени ресурси се мъчи в някой и друг отделен мач да се противопостави на огромната мощ на четирите големи – Звезда, Партизан, Динамо Загреб и Хайдук. Далеч беше дори от босненските Железничар и Сараево, които поне винаги са имали страхотна публика. Не е имало и кой знае какви словенски звезди. Едно е да отпаднеш от Олимпия, а съвсем различно е от Мура, където зад вратите има само количка за хотдог. Но патилата на българските отбори са големи.
След разпадането на Югославия изведнъж започват да се „появяват“ много претенденти за слава в Словения, а сред тях се оказва и Целие. Вече трябва да се насочвам натам, защото ме чака мач вечерта.
Тръгвам към гарата с усещането, че нямам работа повече в Любляна, видял съм максимума за случая. Все пак бих се върнал за семеен уикенд.
Автогарата е на десетина минути пеш, но първо минавам през гарата, за да видя, че нямам удобен вариант с влак. Единственият такъв стига след излитането на самолета. Трябва търпеливо да изчакам и двойка германци. Жената плаче със сълзи за нещо на гише информация, откъдето друга жена и подава носна кърпичка след носна кърпичка.
Това, което обаче ме удивлява е, че в цяла Словения и на всяка крачка се говори великолепен английски на ниво, което не съм виждал в Източна Европа. Ако Словения се причислява към този регион изобщо.
Автогарата в съседство жужи и като че ли на всяко гише се продават билети за пътуване до езерото Блед, което явно е най-голямата забележителност в Словения. Оказва се, че има автобус в Загреб в 4 сутринта, което значи да не спя, защото бих имал около два часа между пристигането от Целие и автобуса за Загреб. Което пък с оглед жегата и недобрия сън предната вечер в Удине никак не ми харесва.
„Абе Василе, Марибор си е твоя град“, казвам си и вече съм решил какво ще правя. Отварям сайта на „Букинг“ и ангажирам веднага стая в най-хубавия наличен хотел, който намирам. Искам да е близо и до автогарата, за да поспя повече при възможно най-комфортни условия.
Тръгвам към Целие. Видял съм че има влакове непрекъснато, защото това е горе-долу по средата между Любляна и Марибор. Но се оказва, че не е точно така. Практически имам един добър вариант, за да стигна и да прекарам и малко време и в този град преди началото на мача. А добрият вариант е влак до Виена с вагони с купета и си пише „Интерсити“. Имам едно лошо усещане, че билетът ми за цяла Словения може би няма да е подходящ за този влак и питам на перона кондуктора. „Ще трябва да си вземеш добавка от 2 евро“, казва ми той. Съгласявам се веднага, но той прави фасон когато вижда, че искам да му платя с карта. „Само кеш!“ Аз обаче нямам. „Значи си до Целие“, пита ме още веднъж той. Отговарям положително. „Няма да плащаш, какво толкова!“, казва той сякаш за да оправдае себе си пред австрийските железници, които стопанисват влака заради тежкия финансов удар, който ще им нанеса като гратисчия. После ми смига заговорнически, когато минава да провери билетите. Аз вече си мисля какво ми предстои да видя след няколко часа: Целие срещу швейцарския Лугано.
(СЛЕДВА)