Проклятието „Станимир Стоилов“

Или (и)рационалното обяснение за логичната синя катастрофа в първенството

Ако се върнем през септември и по време на словесната размяна между треньорите на Левски и ЦСКА Станислав Генчев и Александър Томаш, то заключението след новата загуба на „сините“ срещу Черно море с 0:2 е безмилостно. Тогава Генчев отписа „червените“ от битката за титлата за обида на Томаш, но се позова съвсем прагматично на статистиката. ЦСКА имаше 5 загуби в първенството, а никога по времето на хегемонията си Лудогорец не е допускал толкова. Днес Левски вече има 4 поражения, а Лудогорец прави най-добрия „старт“ в историята си, ако изобщо в средата на сезона вече тази дума е подходяща. Значи можем да го кажем спокойно: 99% е сигурно, че Левски няма да стане шампион този сезон.

А това извежда нещата на съвсем различно и концептуално ниво. Заради което си заслужава да върнем времето с… повече от 60 години назад.

Бела Гутман е унгарец от еврейски произход. Преживял холокоста, избягал от нацистки лагер, където смъртта си са намерили много от неговите близки и роднини. Страданията са го направили човек с тежък характер. Поема Бенфика през 1959 година и през първия си сезон гони 20 футболисти, защото нямат според него ниво за тима на „орлите“. После намира и налага в състава Еузебио. Печели и два пъти Купата на европейските шампиони. Първият път през 1961-ва бие на финала Барселона, а след година се саморазправя с Реал Мадрид с 5:3. И то след като феновете на Белия балет са се подигравали на каталунците, че могат да паднат от португалски отбор. Междувременно няколко месеца преди втория трофей за президент на Бенфика е избран Антонио Кабрал Фезас Витал. Бела Гутман отива след финала с Реал Мадрид в кабинета му и иска увеличение на заплатата, което мнозина биха намерили за логично. Отказват му. Ядосан, унгарският евреин напуска и, както се твърди, казва на тръгване от кабинета на президента: „Бенфика няма да спечели европейската купа още 100 години след мен!“

Сега 60 години по-късно тази история звучи забавно, екзотично и съвсем правдоподобно. Бенфика продължава да е най-големият клуб в Португалия, създава, намира и продава страхотни футболни таланти, печели мач след мач и титла след титла в страната си. Но все така се случва, че не може да стане отново европейски шампион. Нещо повече – не може да спечели дори какъвто и да е европейски трофей, като губи финалите драматично, понякога куриозно, а много често след обрати, продължения или дузпи. И така 8 пъти поред вече се припомня историята за проклятието на Бела Гутман.

Но историята зад това проклятие крие и много футболна мъдрост. А именно, че позицията, традициите, парите и други важни детайли във футбола не означават нищо без хората, които могат да променят историята. А тези, които могат да променят историята заслужават най-малкото уважение, понякога и увеличение на заплатата като всеки нормален човек.

Но да оставим Бенфика настрана с техните проблеми и тяхното проклятие. И да си кажем в подобен основополагащ за сезона момент като мача във Варна. Проблемът в Левски не е дали в атака ще играят Сангаре и Алекс Колев в двойка. Не е дали Охене ще бъде най-важният футболист на 32 години. Не е дали Левски вкарва само от статични положения. Не е на какъв пост ще играе Цунами. Нито дали схемата 3-5-2 е най-подходящата за тима. Или пък дали Станислав Генчев има качества да води отбора.

Левски има един основополагащ проблем, който води всички останали дребни проблемчета и те изглеждат незначителни детайли от пейзажа. Този проблем е изгонил щастието от „Герена“ и разделил безпрецедентно феновете. А именно: клубът се опитва неистово и дори истерично, но не може да замени Станимир Стоилов. Или казано с други думи, егото и сребролюбието на собственик, ръководство и спонсор изгониха човека, който промени историята. Който е от тези, които променят историята, независимо дали са в Левски, Астана или Гьозтепе. И това изгонване превръща Станимир Стоилов в проклятие, което по всяка вероятност ще тегне години наред на клуба. Ще разделя привържениците и ще пречи на Левски да бъде успешен на терена така, както приляга на стогодишната му история.

Стоилов трябваше да бъде сменен по най-лесния начин: с пари. Фабио Лима например получава в пъти повече от Уелтън, който за първи път в живота си взе премия като футболист, чак когато облече синята фланелка. Абсолютно сигурно е, че когато Фабио Лима си тръгне от Левски, пред „Герена“ няма да се извие опашка, която са се снима с него за спомен. Защото има неща, които са незаменими.

Много се говори например колко пари дава спонсорът и с колко е увеличил вноската си. Знаете ли колко дава? Има само един верен отговор и той е елементарен. Дава недостатъчно, за да може Левски някога да бутне Лудогорец. Защото, за да го стори, ще трябва човек, който променя историята.

Няма особено голям смисъл да се говори какво е направил Стоилов в Левски и защо е такъв, който е променил историята. Наско Сираков се опита буквално да се подиграе с него, казвайки в подкаста на клуба, че е „спечелил някаква купа“ и е „направил прилична селекция“. Сираков премълча най-важното. Стоилов не е спасил Левски финансово. Това сториха много хора – привърженици с отделеното от залъка, спонсор, играчи, трансферите, ръководството на клуба, треньорите и т.н. Това, което Стоилов обаче спаси със сигурност, е името, репутация на Сираков и вероятно самият него. Защото, когато отиде на язовира в Хасково, Сираков беше преминал през резила „Диксън“ и ръководеше клуб с отбор в дъното на класирането, който беше тръгнал да изпада по спортен път. Имаше единствено спонсорски договор, който обаче можеше да изсипе едни пари в канала, както бяха изсипани в канала тези на „Щрабаг“ няколко месеца по-рано за една победа над Славия, донесла спасение от изпадане. Това, което най-много нямаше Сираков, пътувайки към язовира, беше човек, който може да промени историята. И един Господ знае как мажоритарният собственик би приел и живял с петното Левски да изпадне или фалира (или и двете едновременно) с него начело.

Сираков сам по себе си е безнадежден. Пътят за него от язовира в Хасково до моментът, в който прекоси триумфално терена на стадион „Васил Левски“, хванал за ръка съпругата си Илияна Раева след „спечелването на някаква купа“ не беше път на мъдростта. Обърнахте ли внимание например на двата момента през сегашния сезон, в които Сираков и думата съблекалня се появиха в едно изречение?

Първият път беше в подкаста на клуба, когато сподели, че е влязъл с съблекалнята на полувремето на мача срещу Славия, за да нахока треньора Генчев за футбола, който играе отборът му. Но няколко седмици по-късно камерите на Левски ТВ го уловиха „случайно“, а социалните медии разпространиха щедро как обира аплодисментите в съблекалнята след момента на сезона, който беше победата над ЦСКА. Случайност? Не, арогантна демонстрация на това, че Сираков поставя себе си над Левски, обстоятелства. И хората, които променят историята.

Защо пиша всичко това, вместо в този момент да се занимавам с 3-5-2 или как Сангаре спира топката? Ами нима след поражението във Варна в синята общност не властва ирационалното: дали съдията Железов е свирил или не дузпа, защо е показал картон на Алдаир и дали пък не е виновен Генчев с неговите шампионски амбиции?

Единственото, което липсва, е едно проклятие. Какво друго разделя Левски и Бенфика при толкова експертиза и щедрост? Не ли?

На изпроводяк Стоилов не каза, че Левски няма да стане шампион 100 години след него. Но не беше и необходимо, защото по начинът, по който се случват нещата след него, това е абсолютно сигурно. Времето вече отмери една година. След Варна от календара можете да откъснете спокойно още един лист. И се заредете с много търпение.