„Крахът“ на световното клубно е силно преувеличен

Англичаните отново са флагмани на крайностите с присъщата си арогантност

Снимка Ira L. Black - FIFA/FIFA via Getty Images

Световното клубно първенство започва фазата на елиминациите и това е моментът, в който могат да се направят първите сериозни обобщения. Макар че вероятно ще трябва много повече време случващото се в Щатите на първия (пореден първи!) клубен Мондиал да се осмисли от претенциозната публика.

Разбира се, оценките се люшкат между двата полюса на пълно отрицание и нормално въодушевление от идеята на ФИФА и по-точно Джани Инфантино да събере клубове от всички краища на света. Ако съдим по публиката на стадионите – шоуто е провал. Почти навсякъде празните седалки преобладават, а освен това първенството сякаш не достига до глобалния футболен зрители. ФИФА избра това да се случва чрез платформата DAZN, финансирана със саудитски капитали, които са в дъното на проекта. Отделни мачове се появяват по традиционните телевизии в отделни страни, както е БНТ в България. Има и такива, където цялото първенство може да се гледа. Неудобното време за Меката на играта, която е Европа, допълнително смущава приема на идеята.

Очаквано флагмани на отрицанието са англичаните. При тях има безпогрешното съчетание от арогантността, която се базира на факта, че са не само родоначалници на играта, но имат привилегията да притежават най-силното и атрактивно първенство в света и по традицията закъсняващата им преценка, отново си казва думата. Можех да се обзаложа, че първият „разбиващ“ материал ще бъде публикуван от „Гардиън“, който в последните години има свой дневен ред на битките с ФИФА. Популярният британски вестник твърдо поддържа две тези: 1) корумпираната световна организация опитва да изчиства имиджа на автократични и диктаторски режими; 2) алчността води до там, че календарът се претоварва за сметка на здравето на играчите.

Естествено трябваше да минат няколко дни и „Гардиън“ вече беше заредил пушката, като този път надмина себе си. „Световното клубно първенство е футболът в последната си диктаторска форма и този факт обаче не може да се пренебрегва“. Текстът на журналиста Барни Рони беше придружен и от подходяща снимка – отборът на Ювентус, гледащ озадачено в Овалния кабинет гърба на Доналд Тръмп, който в същия момент произнася поучителна реч на джендърите във футбола. Текстът обаче е още по-впечатляващ: ФИФА е разбита за всичко възможно, включително и заради това, че сякаш целенасочено трофеят, който шампионът ще получи, приличал на окото на Саурон. Логото на шампионата в златисто на черен фон пък бил нещо средно между щепсел от времето на сталинизма и боен кораб на Дарт Вейдър.

В останалата част от текста авторът се колебае върху темата дали пък истинските футболни фенове не бива да бойкотират истинското световно през следващата година заради всичко, което се сетите – от отношението на Тръмп през ФИФА до високите цени на пътуване и билети за мачовете. Или пък все пак да отидат, защото това е единственият начин да се противопоставят на безобразията, сътворявани от ФИФА.

Привеждам този краен пример, защото световното в Катар през 2022 г., на което бях очевидец и което беше оплюто изначално още преди първия съдийски сигнал, даде една малко по-различна гледна точка, която се противопоставя на всичко по-горе. Елитният футбол е достатъчно ограничен и концентриран върху малка част от планетата и световното първенство е един от последните останали шансове той да бъде достъпен за всички. В Катар се случи точно това – европейците „бойкотираха“, но азиатците плюс латиносите „направиха“ първенството, а футболът по „неподходящото“ зимно време се оказа много по-качествен от очакваното.

Защо обаче англичаните са флагманите на отрицанието? Ами много е просто. Това е традицията, винаги е било и ще бъде по този начин, както признава друг великолепен английски журналист в лицето на Мартин Самюъл от „Таймс“. Той например прогнозира, че само след двайсетина години англичаните ще бъдат в челните редици на желаещите да домакинстват събитието и то с претенциите сякаш са негови откриватели. Ами нима през 1930 година, когато Жул Риме ги кани на първия Мондиал в Уругвай без дори да са членове на ФИФА, презрителното отношение е било различно? Ами през 1955 г., когато се създава Купата на европейските шампиони, ФА сякаш не е тази, която забранява на Челси да участва в турнира? Години по-късно англичаните се бориха да домакинстват световното на неговата стогодишнина през 2030 г. с аргумента, че са родоначалници на футбола. А за Шампионска лига и стремежът към нея няма какво даже да се коментира.

И все пак показаното до момента в Щатите показва някои логистични проблеми, които ФИФА трябва да намери начин да разреши.

Първият е структурен. Футболът е построен като пирамида и нейната здрава основа са националните първенства. Най-отгоре се намира Шампионска лига, чийто финал всяка година е безспорната кулминация. Този турнир също претърпя катаклизъм при ребрандирането си от КЕШ в ШЛ в началото на 90-те. И тогава имаше празни места по трибуните и търсене на логиката отборите да играят в „безсмислени“ групи вместо да се запази непреходния чар на елиминациите. И тогава от едната страна беше ламтежът на големите клубове за повече и по-смислени мачове, а от другата ограничаването на шансовете пред много тимове от по-малките футболни държави. Например тези от Източна Европа. Не е случайно, че Стяуа от 1986-та и Цървена Звезда от 1991-ва едва ли някога ще бъдат повторени в Шампионска лига.

Но с времето групите не само с осмислиха, но и бяха в основата на сегашния бляскъв вариант. Без тях, а вече и без турнирната фаза, със сигурност този турнир няма да бъде същият.

Къде обаче е световното клубно? Логично е, че то трябва да се озове на върха на пирамидата и да бъде кулминация. Как обаче да се случи това, след като дори и за толкова много години Междуконтинентална купа не може да изпревари по значимост турнирите на Стария континент? Първият отговор е времето, а вторият е начинът на класиране. ФИФА сякаш форсира това първо издание и отборите в него се появиха от нищото, макар че на почти цялата схема е съвсем ясна. Световната федерация и Инфантино обаче допуснаха две големи грешки. Първата и единствена сериозна е с класирането на Интер Маями заради възможността Лео Меси да бъде постер на шампионата. Нетърпеливият Инфантино беше на стадиона, когато Интер Маями спечели редовния шампионат на МЛС и нахлу на терена с микрофон в ръка, за да обяви на публиката, че франчайзингът на Дейвид Бекъм ще играе на световното. Но защо ФИФА не даде квотата на шампиона в плейофите? Ами, защото искаше Меси и не прецени, че американската публика, която е искала да гледа аржентинеца, вече го е сторила и едва ли ще бъде много изкушена заради него да посети мачовете на клубното световно.

Втората грешка беше, че твърде много време и внимание се отдели на изискването и акцентирането върху него, че отборите ще бъдат принудени да играят с пълните си състави.

За да има шанс, клубният Мондиал ще трябва по естествен начин да се превърне в някаква кулминация. За това може да помогне и фактът, че се играе веднъж на всеки 4 години и възможността да прибавиш световната титла към богатата витрина на съответния клуб не е чак толкова голяма. И освен това публиката трябва да свикне със системата на класиране и тясното сито. Ето вече имаме финалист на следващото световното през 2029 година, което много вероятно е да се проведе в Бразилия. Това е ПСЖ. Миналия сезон отборът на Луис Енрике спечели титлата във Франция. Това го изпрати в Шампионска лига, която спечели този сезон. И чак това му гарантира вече мястото през 2029 година. Когато публиката свикне с това, няма да гледа подозрително на идеята.

Добра новина е, че вече се появи и клуб, който изрази желание да бъде на световното, без да се е класирал. Това е Барселона. Ами – минете през ситото и готово!

Следващият важен аргумент в полза на световното за клубове е глобализирането на футбола. Последният пример с голяма лига с малки възможности за изява е тази на Саудитска Арабия. Не е случайно това, че от време на време се говори за участие на местните клубове в „уайлд“ карта в Шампионска лига. Има и някаква логика. Защо например Казахстан е част от Европа, а Саудитска Арабия да не бъде? Също и защо след като е възможно в баскетбола, където Евролигата допуска отбор от ОАЕ, такъв да не се появи и във футбола. Всъщност ако световното клубно не запълни тази празнина на възможност за клубовете от други страни да мерят сили на най-високо ниво, можем да очакваме, че не е далеч моментът, в който тяхна цел ще стане Шампионска лига. Тимовете от Южна Америка, особено от Бразилия и Аржентина са съвсем различна тема, но може би е дошъл моментът, в който те няма да се задоволяват единствено с ролята на резервоар за таланти на европейските клубове. Ами такива като Ал-Ахли от Кайро, който има претенциите да е от големите световни клубове, но няма почти никакъв шанс да го покаже? Същото важи и за играчите. Например хеттрикът на палестинеца Уесам Абу Али от Ал-Ахли срещу Порто със сигурност ще е повод много европейски клубове да му обърнат сериозно внимание.

Може да се прогнозира с минимален риск от провал, че с времето световното клубно е шансът на отбори извън Европа да имат аргументи извън финансовите да задържат, а защо не и да привличат най-добрите таланти.

Като проблем може да се отчете и „продаването“ на това първенство. Но там нещата просто трябва да улегнат с времето. Понеже говорим за Англия, знаем каква истерия предизвиква участието на техния национален отбор на световни и европейски първенства. Кой обаче на Острова би се вълнувал от това, което правят Челси или Манчестър Сити, които са просто два клуба, но в никакъв случай не и представители на Англия, с които страната да се идентифицира. Логиката в това отношение сочи, че първото, което би се атакувало е правилото да участват само по максимум 2 клуба от държава, ако не се обаче шампиони на континента. И заради това веднага се заговори за 48 клуба още в следващото издание през 2029 година. Както и някаква актуалност. Защото например определено липсват Ливърпул и Барселона в момент, когато са сред, нека така го кажем, петте най-добри отбора в света. Всеки един от тях би имал по-висока стойност за общото качество, отколкото шампионът на Европа преди 5 сезона!

Всичко изброено обаче са само логистични проблеми. Всеки един турнир в света е минал през тях. И световното с взаимните бойкоти между континентите в началото, както и европейските турнири. Заради това крайните мнения за крах на проекта на ФИФА и Инфантино са твърде прибързани. А и нека да видим все пак какво ще бъде качеството на футбола в елиминациите, както и отношението на трибуните. Можем да се обзаложим, че вълнението рязко ще се повиши.